Dear ****,
I wanted to let you know that I am in the project office like I said I would be, but the door is closed - just knock if you need to see me. This measure is to prevent me from physically hurting the next graduate student who comes in without a need to come in.
Thanks,
E.
До тук се стига като съм станала в 6.45, а хората без работа не спират да идват и да се чувстват като у дома си. Петя знае за какво говоря - вратата си седи отворена, хората си влизат и направо почват да говорят всякакви глупости без да питат може ли, не може ли, работа имам ли, нямам ли. Не че има нещо престъпно лошо в това, но напоследък наистина, ама наистина не мога да търпя.
Освен това, като ми е затворена вратата мога без притеснение да си разглеждам разпродажбите. 
За последен път слушам съветите на майка си относно “обществения” ми живот. Нека да спрат да ме търсят хората и да спрат да ми говорят.
След нейната забележка се обади Ерик Кула - който заслужава цял отделен пост сам по себе си. Кула имаше да чете 400 страници от книга, която няма и се чудеше дали аз имам. Дойде до нас да я вземе. Седяхме два часа безцелно на балкона и пушихме. След още толкова време решихме, че това дето го правим е много тъпо и по-добре да се социализираме малко. Още повече, че е прекалено рано през семестъра и Кула още не е започнал да спи със всичките ни студентки. А тази от миналия семестър била заета днес. Съответно той нямаше какво да прави, не му се четеше, а и аз му разказах 400-те страници за 10 минути. В сбит вариант, но то повече не му и трябва - като се има пред вид, че аз книгата почти не съм я чела и затова се скатах от упражнения, когато трябваше да я обсъждаме. Май и той ще се скатае утре от неговите.
Ходихме в един ужасен бар да слушаме кавъри на Джони Кеш в изпълнение на Тед. Тед е пич. По едно време се почувствах като в скапан реалистичен филм на абсурда. Саундтрак: Folsom Prison на Кеш, Тед се справя много добре с китарата и вокалите.
Диалог:
ЕК (aз): Do you think we have social issues? Seriously, you are the only person I can tolerate right now and I don’t even like you at all.
EK (той): Yes, I think we are fucking depressed rejects. I don’t like you either. But this is a little better than staying home alone, feeling like a fucking depressed reject.
EK (аз): I agree. Very little, though.
EK (той): Noone loves me. I fall in love with people who fucking reject me. I should stop doing this.
EK (аз): Ha!
EK (той): At least you know exactly how I feel. I don’t think anyone loves you either.
Следва сцена, в която решаваме, че трябва да снимаме за спомен, а и за де оправдаят $50 в повече, които платих за телефон с фото. Защото по-голяма мизерия и самота аз не бях изпитвала и със сигурност беше взаимно. Сега поне я имаме и на снимка. Поне се насилвам да се усмихна, той даже не си прави труда.
Един любим човек умира, в буквалния смисъл на думата. Друг също, в преносния. Иска ми се да съм там и да ги прегърна и да знам, че всичко ще се нареди. Вместо това просто ще си легна и когато се събудя, ще бъде нов ден.
… Томас често си спомняше думите на Тереза за техния приятел З. и стигна до заключението, че любовната история на живота му не отразява принципа “Така трябваше да се случи”, а по-скоро е пример за “Лесно можеше да се случи нещо различно”.
Седем години по-рано, в болницата близо до града на Тереза бе открит един сложен неврологичен случай . Повикаха главния хирург от болницата на Томас за консултация, но тъй като той страдаше от ишиас и не можеше да пътува, изпрати Томас в провинициалното градче да го замести. Градът разполагаше с няколко хотела, но на Томас му дадоха стая в този, в който работеше Тереза. Случи се така, че имаше достатъчно свободно време преди заминаването си, за да се отбие в ресторанта на хотела. Тереза се случи на смяна и се случи да обслужва масата на Томас. Бяха нужни шест случайности, за да тласнат Томас към Тереза, сякаш неговото собствено желание да иде при нея бе малко.
…
След като Томас се завърна в Прага от Цюрих, започна да се чувства неудобно от мисълта, че запознанството му с Тереза е било резултат от шест невероятни случайности.
Но не е ли всъщност една случка толкова по-важна и по-значима, колкото повече случайности са били нужни, за да я предизвикат?
Случайността, сама по себе си, ни носи послание. Всичко, което се случва от необходимост, което се повтаря ден след ден, е нямо за нас. Само случайността има какво да ни каже. Разчитаме нейното послание подобно на цигани, които разчитат знаците в утайката смляно кафе на дъното на чашата.
Необходимостта не познава магически формули - всички те принадлежат на случайността. Ако на една любов и е отредено да бъде незабравима, случайностите веднага започват да се спускат връз нея, като птици към рамото на Франциск от Асизи. ….
***
Отдавна не бях превеждала текст просто за удоволствие, сигурна съм че е много далеч от художественото съвършенство; не съм и търсила такова. Този текст от “Непосилната лекота на битието” ме развълнува достатъчно, за да се опитам да го пречупя през призмата на родния си език в мързеливата неделна вечер. И да му придам моите лични емоционални окраски - неизбежна част от всеки един превод.
Никога не съм вярвала в случайността, това даже май съм го писала и преди тук. Или поне не съм и отдавала първостепенно значение в живота си. Предпочитам да интерпретирам това, което ми се случва като резултат от някакви целеносочени усилия в определена посока. Макар и да отчитам, че често са замесени и много независещи от мен фактори. Просто избягвам фатализма, във всичките му форми. Не търся обяснения или насоки в хороскопи, врачки, шамани, дори и в конвенционалната религия.
Но най-хубавото нещо, което ми се е случвало от много време насам, наистина е резултат от една непредвидена, досадна, даже неприятна случайност. Ами ако не бях отишла на зъболекар? Ако той не беше настоявал да не се отнасям с присъщата си немарливост? Ако все пак бях решила да се оперирам тук? Или пък през зимата? Не знам. Не искам и да знам. Радвам се прекалено много, че нещата се случиха точно така, както случайността ги подреди.
Много отдавна не се бях събуждала толкова спокойна и щастлива без причина. Или поради една много хубава причина, но за нея не ми се пише тук.
***
Със сигурност, обаче, има значение това, че смених метода си на събуждане. Вместо със House Club на Нокиа, вече ставам с тях. Толкова ми харесва, че си навивам алармата даже и в събота - за 10.
***
Още 12 съботи. 12 седмици. 84 дни. Няма да ги броя, защото ще минат ужасно бавно така.
***
Не обичам да готвя само за себе си. Тъй като живея сама, това означава, че почти не готвя. Трябва да си поканя гости, за да имам повод. А пък хората, които каня на гости по принцип се интересуват много повече от това какво има за пиене, отколкото от това какво съм им сготвила. Иначе се старая, и се получава. Снощи пак си вечерях с малкoтo розово пингвинче, много добра компания. Май започвам да ставам социопат - нито ми се ходи на happy hour, нито изобщо ми се говори с хората около мен. С малко изключения, и то все такива, които също попадат в категорията “социопати”.
***
Ivan_fett (12:54 PM) :
trqbva da se izkypq 4e shte izlizam s Brat ti
helenne (12:54 PM) :
по жени ли?
Ivan_fett (12:54 PM) :
da
helenne (12:54 PM) :
Брат ми защо с главна буква?
Ivan_fett (12:55 PM) :
uvajitelno
Георги, човече, знам, че четеш тук. Казах ти го преди 10 минути, но трябва да ти го кажа пак - не мога да повярвам, че те има тук и сега, такъв какъвто си. Нашето приятелство е минало през толкова много фази, даже и такива на не-приятелство, може би. Или поне периоди с пълна загуба на перспектива. Нито вярвам в телепатия, нито в soul-mates, нито в случайността, ОБАЧЕ ти се обади точно когато най-много имах нужда, без даже да го осъзнавам. Даже ако се чудиш (понеже знам, че се чудиш много), ти провокира това чувствоизлияние дето следва - ще има докато сте живи, да ме ебавате всички! Радвам се, че не съм си сменила номера. Ще си говорим пак, имам един милион неща още да кажа и да чуя. Стискам ти палци за бачкането, то се случва така или иначе. Ти си умен, успял, готин и печен. Животът ни никога не може бъде напълно подреден, щеше да е ебати скуката. Хората не можем да ги накараме да ни обичат насила. Споделената любов не можем да я накараме да ни се случва както и когато искаме. Знаем го и ти и аз, но е хубаво да си го припомняме така, за поддържане на депресарска форма. Но затова пък винаги можеш да се обадиш на мен, аз ще ти ги подредя нещата и ще ти вдигна малко самочувствието; ти моето - и сме квит. И най-накрая вземи се организирай, Пенсилвания ти е на 7 часа най-много. Не сме пили гадната евтина водка “Владимир” заедно от твоето завършване, а това беше преди прекалено много време. В Лондон не знам дали я има, а на мен не ми се мъкне тоя шит през океана.
Софи, честит рожден ден, mate. Не се сърди, че си втора сега; нали знаеш, че никога не може да бъде така. С теб каквото сме имали да си казваме в такива дни, сме си го казали отдавна. Наслаждавай се на момента, на това, което се случва сега. Другото ще го мислим като стане. Само ще те помоля да внимаваш с пиенето днес и по принцип, защото се знаем много добре. И слава богу, че Тейлър Лейк ти е далече, да не те мисля всеки уикенд ще се давиш ли или не и какво ще кажа на майка ти и на Ицо . Вместо подарък, ще ти напомня една история, която 100% си забравила. Преди 7 години за ваканцията бяхме само двете в Гейт, това 100% не си го забравила. Беше ужасно - имахме една микровълнова и 10 пакета пуканки, някакви пакетчета с ужасно гадни салами и сирена, никакви останали хора и много студ. Абе направо си беше страшно, особено като ми изкара акъла в банята с онова огледало и онова унгарското анимационно. И беше ужасно гадно, когато се обадихме в България за по 1.33 на минута с най-евтината карта навремето на IDT (помниш ли кретените от Бърнс Деъри дето ги продаваха?) и после плакахме поне 3 часа. И тогава в цялата мизерия и самота си извадихме роклите от бала - още ни ставаха - гримирахме се, сложихме си обувките с токчета, пуснахме си готина музика и си направихме най-хубавия купон в живота ми. Почувствах се толкова не-сама, толкова щастлива - исках да съм точно там, точно тогава, точно с теб, пък ако ще и още 10 години да трябваше да понасям мизериите на онази зима без празници. Тогава не можех да знам колко още ни предстои, колко много смях и сълзи е имало да си споделим. За твоя рожден ден пожелавам на себе си не 10, а още 100 такива години - като станем стари да можем да си спомним още поне 100 такива истории и да не ни се умира.
Борянке, обади се. Липсваш ми много. Аз все се сещам за теб към 9, а пък при теб е още 6 и си на работа. Попечи се малко на слънце и за мен; тук стана гнусна гадна есен и вали нон-стоп. Парно още няма, а трябва. Завиждала съм винаги за хубавата гъста права черна коса. Писна ми да се гаврят с мен с тъпи вицове за блондинки, дето даже може да се каже, че аз съм тъмно-руса и не се отнасят за мен. И без това вече всичките съм ги чувала по 200 пъти; ще взема тия дни една твоя снимка, ще ида на фризьор и ще кажа да ме направят като теб.
Сашо, Сашо … тебе ще те бия с големите шамари, приятелче. От детската градина ми лазиш по нервите с това как изчезваш и после “Опа, що не се обаждаш, бе?”. Щото си си сменил номера и ми вдига някаква Пуерториканка. От жени и иконометрия не ти остава време едно здрасти да ми кажеш, не те ли е срам. Брат ми иска да ти продава Голф-а. Вземи се осъзнай малко, не се познаваме от онзи ден. В момента точно ми трябваш ти с твоето ужасно цинично отношение към живота, да ме свалиш малко от облаците и да ми дръпнеш любимата ти реч за мъжете и жените. Пуша като комин напоследък и всеки пък като запаля си мисля колко много те разочаровам с това поведение. В “Текила” вече е ужасно, повече няма да ходя там. Мария ти праща поздрави и вече май не ти мисли онези неща. Майка ми ти праща аеро шоколад и картичка от България, обаче докато не ми се обадиш няма да ти ги пратя. Ходи ми се на сватба повече от всякога; действай, мама му стара, в теб са ми надеждите. Ще си изгнием стари и сами.
Сега вече си мислите всички, че най-после и аз съм се отпуснала малко по отношение на меките наркотици и съм се напушила и ме е хванала лигнята. This sentimentality does not look good on me. Не съм, обаче шибания живот е прекалено кратък, за да не ви кажа тези неща. Не че съм тръгнала да умирам, но след всички шитове от последната година, разбираемо е да се презастраховам Аз съм тук, вие сте там. Не знам къде съм, какво правя, защо; включила съм на авто-пилот. Не съм на 100 % щастлива, но се самонавивам - мобилизация на наличните ресурси му е майката. Обмислям си плановете, мечтая си за голямата промяна. Даже не ги обмислям, ами съм ги решила. Само още малко време и много късмет ми трябват.
Бъдете ми живи и здрави, ще се оправим всичките някакси. Ако не сега, то друг ден. И без това в момента ми се спи, утре ще ми разкажат играта защото спах цяло лято, а не писах дисертация. Поне обаче повече не искам никой от вас никога да не ми казва, че не споделям чувствата си, че съм пън и не ми пука. Пука ми много повече, отколкото някога съм ви казвала. Пън, не пън, аз съм си дърво. Без много да се надувате, но без вас не мога и не искам. И не си мислете, че някога пак ще ви кажа, че ви обичам - наслаждавайте се на малкото, можеше и без хич досега, нали?
Kiss,
E.
Най-много от всичко на света мразя да ставам сутрин. Не, най-много мразя да ставам сутрин и подът да е студен, всичко да е студено, навън да вали, а аз да трябва да ходя на работа. В четвъртък.
Наистина, предпочитам изобщо да не спя отколкото да ставам рано сутрин. Най-гадното е, че в първите 30 минути след като се събудя съм почти напълно неадекватна. Което не ми пречи да си говоря с хората около мен, да правя разни неща и после съвсем да не си спомням какво съм говорила и правила. Имах една съквартирантка Анита, която така и не разбра че това не е най-добрия момент да ми поръчва какво да и купя на връщане от лекции. Всеки път се шокираше, че съм обещала да взема еди-какво-си, а не си спомням.
Може би това е болест, не ме интересува. Мечтая си за някакъв свят, в който не трябва да се става рано. Става се в 11 например. И като се събудиш, никога не е студено. Имаш си готово кафе. Толкова много ли искам?
… … …
Я, с Карбовски този път сме на едно мнение, поне отчасти. И то за какво само, за Биг Брадър. “ББ 3 явно ще повтори успеха си да показва живота такъв, какъвто е, но да бъде отричан от масата народ, която никога не се харесва в реалната представителна извадка. … Гаранция, че това ще се гледа - първо като огледало, и второ като самоотричане на образа в огледалото. Това не съм аз, казва нацията, а всъщност това е страшно много от нея”.
Аз Биг Брадър не гледам; не защото не искам, а защото не мога. А даже много ми се гледа, поне да видя и аз какво толкова скандално/пошло/отвратително има в него. То и тукашният взе, че свърши преди аз да мога да го гледам.
Доколото се познавам, сигурно даже щеше да ми хареса. Аз редовно заспивам пред телевизора с какви ли не риалити предавания, просто защото обичам да заспивам пред телевизора, а в 2 обикновено дават само риалити предавания на повторение. За разлика от много мои висококултурни приятели, които не гледат телевизия изобщо, аз гледам. Колкото по-тъпа, толкова по-добре. С Анита от горния пост гледахме цял сезон “Красавицата и Отличникът” от-до, даже се вживявахме много.
… … …
Колкото по-малко истински и хубави неща се случват в живота ми, толкова повече ми се пише в блога. Надявам се, че някой ден ще мога да изтрия този блог и няма никога да се сетя за него.
Никога не съм вярвала в неща от рода на “звездна връзка”, “кармичен близнак” и подобни СКАТ-ски простотии, но понякога се случват учудващи съвпадения. Ник ми е колега, родени сме в един и същи ден. Когато се запознахме преди година, той беше в курса, на който аз бях асистент - много неприятен курс по статистика и иконометрия - и беше ужасно спечен, също като мен. Още от самото начало той проявяви пълно състрадание към гадната ситуация, в която бях поставена (да водя упражнения на колеги), а аз към неговата огромна ненавист към политоложките статистически методи. По този повод пиехме редовно в петък вечер - той 3 големи Гинеса, аз 3 малки Murphy’s Irish Red; беше неизказана традиция, която не нарушихме почти нито една седмица.
Днес той мина през офиса ми точно в момент, в който си бях свалила супер неудобните обувки под бюрото, бях си опряла главата в ръцете и ми идеше да се предам. Едно такова никакво обедно време, вече си уморен, а има още много. И просто отидохме да се разходим, да си поговорим за живота, да слушаме музика, да ядем солети и да пием тайландски чай с кардамон. Той се сгоди това лято, а сега най-накрая чух всички подробности от роматичното предложение и ми стана хубаво. Аз не съм се сгодила, но все пак имах какво да си споделя с него и да се чувствам спокойна, че е само между нас. Обсъдихме професорите си, студентите си, времето, парите, чая с кардамон, сватбените традиции, обувките с висок ток, дразнещите модни тенденции тази есен, футболните квалификации и преносимите компютри. И наистина всички простотии от вчера ми се струваха незначителни, беше ми леко и приятно. Годеницата на Ник, Рейчъл, е страшно сладка и скоро ще идва на гости - нямам търпение, защото с нея се виждаме рядко.
Замислих се колко се радвам, че ги познавам. Обичам хората с добро настроение, здраво стъпили на земята и с реален поглед върху нещата. Чувствам се добре с тях, все едно се познаваме от един милион години и ще се познаваме още толкова. Единствено заради хора като Ник все още оцелявам психически тук. Отдавна открих, че за тези неща няма културни различия - или си точен, или не си - независимо дали си българин, индиец, или перуанец. Разбира се, точен по моите критерии; за някой друг може би пък ние сме смотани и тъпи. Важното е, че някой неща не се променят, и добре че е така. В седем сме на бира, нищо че не е петък. Работата е до никъде, но пък ние имаме рожден ден да празнуваме - с 2 и половина месеца закъснение.
Днес съжалих, че съм станала от леглото. Времето беше страхотно, но хубавите неща свършват до там. В работата беше ужасно напрегнато. Петя се шокира от Big Brother. Аз я поканих да се върне за малко тук при нас да види риалити медийна драма на живо. Шефа точно 8 пъти днес си навря главата в офиса да пита как върви организирането на видео конференцията ни за утре. Как ли? Като за начало, в нашия факултет няма зала за видео конференция. Вместо да се занимавам със задачите по проекта, шест часа наблюдавах как някакъв пич от медийния отдел инсталира видео телефони и микрофони и съм 100% сигурна, че утре все нещо няма да тръгне. Поне той беше достатъчно мил и след като видя в какво се изразяват техническите ми умения предложи сам да дойде утре в 9 и да ме спаси от неизбежния резил. Когато най-накрая се измъкнах, си тръгнах с гадното усещане, че най-лошото тепърва предстои. И не се излъгах
Най-накрая пристигна новия хард диск за скапания ми лаптоп, но задачата по смяната му се оказа просто непосилна за мен - винтчета, отверки, схеми. !?!. Когато работех в компютърния център на колежа, Дани веднъж ми каза: “Елено, разбира се, че можеш да пишеш и с двете ръце - нали трябва да компенсираш, че не можеш да пра’иш нищо друго с тях!” Изпуснах едното винтче зад радиатора (дълга история как стигна до там); разглобих капака на същия този радиатор; търсих 20 минути, но не намерих винтчето; обадих се на някакъв Тед в някакъв си компютърен магазин, който каза, че има точно същото; ходих на майната си до този магазин; Тед се оказа пълен идиот - нямаше такова винтче, но каза, че може да го достави - безплатно! - след 5 дена; тръгнах си бясна, чаках рейс 45 минути; прибрах се и се наревах за едното 4-милиметрово винтче. Супер! След това се мобилизирах и вътрешно се надъхах с любимата реплика на баща ми към мен: “Айде сега, ще ревем ли или работа ще вършим!”. Сложих диска за 5 минути с едно винтче по-малко, инсталирах 1000 неща и сега може да се каже, че тази сага свърши. И този лаптоп отива в ebay.com още утре, омръзна ми от него и непрекъснатите му проблеми. Брат ми ми каза после, че съм лигла. Да съм се вземела в ръце. Прав е. Ще се взема в ръце, като спрат да ми се случват такива гаднички дребнички нещица, заради които да ми отива цялата седмица по дяволите.
Апартаментът ми е в криза и то сериозна. Нямам никакво време да се занимавам в момента с основното чистене, което отложих за след като се върна. А сега освен всичко друго трябва и да сглобя капака на радиатора. Все пак има и една добра страна - нямам време нито да пазарувам, нито да готвя, нито да ям; което значи, че няма чинии за миене и подреждане. Карам на кафе и кисело мляко с круши и се чувствам идеално; никога повече не искам да влизам в кухнята. Освен за да си донапълня чашата с мента от хладилника, докато съм се размазала на дивана в хола. И докато си мисля как точно преди един месец бях в Хасково и с брат ми и братовчедка ми си изкарвахме една много релаксираща ваканция:
Някой знае ли дали на хард диска ще му стане нещо, като е хванат само с едно винтче ?
В случай, че някой не е разбрал, този блог минава на български. Причините да бъде на английски досега ми се струваха важни и естествени, но явно човек се променя с времето. В случая, един ден просто открих, че това, което искам да кажа не ми звучи правилно на език, който никога не е бил мой и никога няма да бъде. Освен това хората, които общуват с мен на английски имат достатъчно останали начини да го правят. А и едно ново начало винаги действа разчупващо . Стига толкова по темата, няма много повече какво да се каже.
Днес е хубав ден. Слънчев и като излязъл от речниковата дефиниция на циганско лято. Градът е пълен със студенти с летни дрехи и екзотичен загар; кафето все още е по-добре с лед отколкото с канела, а работата кипи с пълна сила. Или поне би трябвало да кипи с пълна сила, но май на всички ни се иска още да сме там, където сме били преди две седмици. Аз обаче имам отвратителния навик да се заривам с прекалено много работа, за да избягам от мислите си. А те в момента не са никак подредени и по-добре да стоя надалеч от тях.
Бях забравила как се живее сама и трябва пак да свикна с рутината на ежедневните задължения. Лесно ми беше вкъщи, макар че на моменти се дразнех от постоянното присъствие на чуждо мнение за това какво трябва да правя. Не че се вслушвах, но определено не се чувствах сама. Писна ми да се чувствам сама; може би при всеки идва този момент, но досега не го бях чувствала толкова интензивно. Новогодишното ми обещание към себе си беше, че във всичко ще влагам поне 25% по-малко чувства, а засега се провалям сериозно в това отношение. Май с годините вместо да улегвам ставам все по-чувствителна и то за глупости понякога. Софи може да е права за зодиите и да не мога да избягам никога от кармата си да бъда променливо дете на луната и на капризите. Все пак съм убедена, че животът без чувства е много по-удобен от този със. Ако сега успея с 25% , и след още няколко години ще бъда наистина една уравновесена, рационална и разумна личност.
Сега май е време за кафе с мляко и цигара. Ще спра да пуша, и без това трябва да се грижа добре за себе си. Но няма да е днес.
……………….
I guess I owe at least this much to my English-speaking readers: I have decided to start writing in Bulgarian here. It was fun, but for now this blog will not be updated in English. You know where and how to reach me, I know where and how to reach most of you. There is nothing that exciting on here anyway. Plus this gives you an additional incentive to learn a language that I have been imposing on you for many, many years and you have stubbornly rejected. At least I can say now: “I told you you would need Bulgarian one day.”
