След вчерашните лиготии (какви простотии съм писала, срам ме е да си ги чета!) и цяла нощ работа, днес не си навих алармата и се събудих в 11 с ясното решение, че ще се бездейства интелектуално и всякак. Направих си кафе и го пих 2 часа, четох някакви ляво-политически форуми и даже написах 3 мнения, купих си два диска от Amazon.com, излезнах малко да потичам и изчистих вкъщи. После се мотах по магазините. След много ер 5.
примамливия sms “Искаш ли да видиш едни болни мишки?” ходих до тук да видя дали на чичо Райън мишките са се заразили най-накрая от това, с което ги е инжектирал преди една седмица (той учи ветеринарна патобиология, каквото и да значи това). Мен много ме е гнус от гризачи по принцип, обаче тези бяха едни малки и бели сладурчета. Мишките си бяха съвсем здрави и жизнени на което аз много се зарадвах, а той хич. По този повод ядохме сладолед и пихме сода и сега не знам дали ме боли гърлото от вируса на мишките или от студеното. Сега остава от миши грип да се разболея и ще съм прецедент сигурно не само във ветеринарната, ами и в човешката медицина.

Купихме си билети за Angels and Airwaves и обещах да си помисля за Godsmack, но определено и не ми се ходи:

Отделно аз после си купих един лак за нокти. Замислих се, че ако продължавам с такова темпо да си купувам неща както на първия ден от заплатата, до 15 пак ще се чудя за какво съм си дала всички пари.

Запознах се случайно с една българка и бебето и, много голямо сладурче. Толкова ми стана приятно да си побъбря малко на български.

Купихме тайландски продукти за нещо, което въобще не знам какво е, но добре че не го готвих аз. Вечеряхме у нас с една много готина компания и си разправяхме (аз само слушах) вицове за мишки. “Две женски мишки обсъждат как им е минала вечерта в бара. Едната казала: О-о-о, ако знаеш какъв пич забих. Страхотни светещи очи, малко глух, но за сметка на това с огромна пишка и с огромни крила. Другата се възмутила: Абе как може да си толкова наивна бе, не е бил мишка, а прилеп. Първата: Леле, мръсник, как ме излъга че е пилот, за да му пусна!”

Прилагам и доказателство, че съм в добро здраве и настроение, като не броим това, че горната ми устна все още е подута.

Утре естествено имам много да наваксвам, обаче сега си лягам много щастлива от малките удоволствия в живота.

Edit: След като два часа се чудих за мишия грип, в пристъп на хипохондрия се обадих на Райън и той с голяма забава в гласа каза, че първо не е грип, а шарка и второ много малко вероятно е да ме боли гърлото от това. Колко “много малко” и той не знае. Никой не знае, защото досега не е имало такъв случай, което не пречело аз да стана първия и после да ме има в учебниците. Но се лекувало лесно с пеницилин, поне при животните. Превантивно ми предписа витамин С и да си премеря температурата. Предложи да ми донесе същия термометър, с който бъркат на мишките в дупетата. Айде, мерси, няма нужда чак толкова да се грижи за мен. Със сигурност в неговата лаборатория повече няма да стъпя ако ще и с болни жирафи да се опита да ме примами там. Не че в моя офис не може да хванеш грип, но поне си е човешки.

Edit 2: На сутринта темата ескалира в дебат относно моята склонност да се оправдавам с това, че съм българка. Сетих се какво беше писала Петя по въпроса и коментарите на нейните читатели, както и в края на този пост на Сашо. Как се разви разговорът при мен: (more…)

Има кофти дни. Има и хубави дни. Проблемът е, когато съотношението между двете категории надмине 1. Или 2. Или 7. Критичната стойност на тази величина все още не е емпирично доказана, но я наближавам.

Всъщност, обективно погледното всичко си е наред. Повече от наред. Нямам нито една причина да се оплаквам. Занимавам се с нещо, което ми харесва и на всичкото отгоре ми плащат. Живея в добре уреден град, имам парно, ток, чиста питейна вода, телефон, болница, висше образование (даже в излишък), демокрация или поне някаква форма на политическа автономия: все неща, които взети заедно са лукс в глобален аспект. Имам семейство, приятели, познати. Много неща, които ми доставят удоволствие: музика, филми, спорт. Пълна свобода на мисълта и действията, до степен в която наистина не ми се налага да се съобразявам с никой в ежедневието, освен с това да си върша работата по проекта като хората и да пиша що-годе смислена дисертация. Въпреки лицево-челюстните проблеми напоследък, като цяло съм здрава. Млада съм. Изобщо мога да продължавам така до утре да изреждам нещата, за които трябва да съм благодарна и да се радвам на живота. Всъщност аз съм благодарна и се радвам на живота.

Но се чувствам зле, емоционално и физически. Последните 10 дни бяха ужасни. Не, ужасни е доста лека дума. Искам наистина да мога да ги изтрия от съзнанието си. Не помня някога да съм била толкова зле физически. Мислех, че не ми се пише за това тук, но всъщност имам нужда просто да го забравя по някакъв начин и изливането на тази помия в Интернет ми е помагало преди. Излизането от упойката беше просто кошмарно. В продължение на повече от час осъзнавах перфектно, че ми говорят и се опитват да ме събудят, но не можех да си отворя очите. След това цял ден драйфах, не можех да понасям светлина, нито шум, ужасна мигрена. А после още по-болезненото осъзнаване, че до мен няма нито един човек освен лекарите, който да се е молел да си отворя очите по-скоро. Естествено знам добре, че на този свят има много хора, които истински биха се натъжили ако си останех вечно в упойка (даже някои четете това сега); но всички до един са толкова далеч оттук, че понякога се чувствам като на Марс. Абсолютната ежедневна самота и самодостатъчност са състояния с които сигурно мога да свикна, но не искам. Така съм избрала, малко или много съм свикнала, понякога ми харесва даже, но за първи път от 1999 година насам се запитах “защо?”. Много труден въпрос, в момента без отговор.

Съвсем несвързано с горните събития, но усилено многократно от тях, през последната седмица съм по-объркана и уязвима отколкото си представях, че съм способна да бъда. Толкова ми е трудно да обясня защо, най-малкото защото тук никога (специално проверих архивите до самото им начало) не съм писала интимни неща за себе си свързани с любовта - онази между мъжете и жените, а не онази по принцип. Най-малкото, защото никога досега не съм се чувствала така. Всъщност не мога да пиша за тези неща тук. В целия свят има само един човек на когото искам да ги кажа, а се страхувам, че той не иска да ги чуе. Много е тъпо да пиша така в трето лице, защото знам, че от време на време четеш тук и ако продължа ще наруша обещанието си да не натрапвам себе си и собствените и си желания без да се съобразявам. Затова стига толкова по тази тема. Не, има само едно последно нещо. Липсваш ми: без очаквания, без надежди, без обещания, без планове, без обяснения. Просто ми липсваш. Това е.

Убедена съм, че всичко това ще отмине. Не ми е присъщо да изпадам в подобни състояния на духа за дълго време. Но в момента просто имам нужда да се посамосъжалявам малко, да се отдам на вредните си навици, да се заровя в работа и да избягам от мислите си. Нямам нужда някой да ми казва, че всичко ще се оправи; аз знам, че всичко ще се оправи. Всъщност аз съм човекът, който винаги е казвал това и винаги е в добро настроение, мисли позитивно и гледа само напред. Просто в момента имам нужда от малко повече само-любов и вяра в себе си.

Извинявам се за правописните грешки, ужасната граматика и изобщо потресаващия ми стил като цяло. Факт е, че въпреки по 10 часа на ден прекарвам в писане, аз нямам дарба и добре че работата ми не зависи от това. Освен това въобще не ми се чете този текст втори път, камо ли да го проверявам за грешки.

Последно, ако някой от вас има тази песен в мп3 формат, моля го/я да ми се обади.

Две несвързани неща.

#1
Пак започвам с Ънкал Райън, който ми прати нещо много яко и съвсем подходящо за Хелоуин. Досега винаги съм си мислела, че няма песен с моето име и го казах под формата на майтап когато си говорихме за тяхната Simon Gonzales и човекът, за който се отнася. Но се оказва, че не съм била права; има една и е много хубава. Само дето не е за мен, а за някакъв психопат, който построил мавзолей у тях на мъртвата си любима Елена и си я държал така. Явно е някакъв известен психо-слувай, но не го бях чувала досега. Песента, като се абстрахираме че е вдъхновена от манията към труп, е много хубава. Може да си я свалите от листа с безплатни мп3-ки тук: http://www.voncosel.com Той ми е написал, че ще и направят някакъв по-метал кавър тези дни защото много му харесала. Дано да я чуем скоро и в тяхно изпълнение и дано да не е много метал.

#2
Попадна ми един любовен хороскоп от сайта на Бендис и със сигурност мога да кажа, че за първи път се зачетох. Пълният текст е тук, но има и много глупости. Определено има неща, които мога да кажа, че ме описват на 100%. Е, от цялата страница са точно 10, но пък са поразително вярни. Затова си ги копирах под формата на любовно-сексуалн0-психо-аналитична харектеристика. В интерес на истината, хареса ми най-много, че този хороскоп за разлика от всички, които съм виждала някога дава и много ясни инструкции не само как да спечелиш представител на някой знак, а и как да се отървеш от него. Много яко . Разберете как точно тук: (more…)

За Хелоуин бях поканена на традиционното парти на една колежка, но бях решила, че не ми се ходи. Причини много: студено е, тъпо ми е, нямам костюм, алкохол предостатъчно има и у нас останал, а да не говорим, че не трябва да пия така или иначе заради антибиотиците. Както си четях мързеливо на дивана се обади един от любимите ми хора тук Ънкал Райън. Разговорът протече приблително така: “Ало, к’во правиш?” “Нищо.” ”По-добре ли ти е ченето?” “Да.” “Е защо тогава нищо не правиш, събота вечер е?” “Така.” “Проблем ли има някакъв?” “Не.” “Защо ми отговаряш с по една дума?” “Глупости.” “Оооо, до 10 минути да си си измислила костюм, щото идвам да те взема и отиваме на партито където ще свирим с групата тази вечер и не се мотай, че ме чакат вече.” “Добре.” Извадих си дяволските рогца и перата от миналата година, сложих си малко червило и бях готова не за 10, ами даже за 3 минути.

Оказа се, че това парти е същото, от което се бях отписала понеже колежката била много добра приятелка с техния вокалист. Супер беше, така добре не си бях прекарвала от много време, нищо че бях на кола лайт цялата нощ. Запознах се с много нови хора, да не кажа целия докторански състав на факултета по антропология. Имаше весели костюми.

Групата на Ънкал Райън е много странна, не знам даже дали ми харесва особено много какво свирят. Само-опрделили са се като: “Metal, death-metal, soul-metal, americana-metal, hip-hop metal, jazz-metal, asshole-metal, and all types of ill-shit (metal)”. Но изглеждат супер готини всичките, макар добре познавам само Ънкал Райън. За тях може да научите повече тук и да чуете някакви техни парчета. На мен най-много ми харесва Simon Gonzalez.

Ако искате да гледате малко снимки, сложих ги като отделно, защото са големи. Click here: (more…)

Какви ли не глупости може да научи човек от 17-годишния си братовчед с много свободно време и безплатен интернет. Като например това, че от всички звезди най-много приличам на Моника Белучи (70% прилика), но естествено съм много по-красива (100%).

Леле, какви две снимки намерих! Ето, че имаше и някаква полза от поредната ми липса на сън: вече разчистих прилежно всички стари носители на информация от нас. За съжаление, това бяха последните дискети от Colgate и повече такива бисери няма да има.
1) Тук сме почти всички българи на трети март 2003 година. Гледам какви сме млади и хубави на тази снимка. Сега да ви видя дали ще се познаете, дами и господа банкери/инвеститори/консултанти/кандидат-професори и да си спомните как нагъвахте баница ?
2) Павел и аз на рождения ден на Софи през 2002. Колко ясно си го спомням сега този рожден ден! Даже си спомням Павката какво пие тук, то този Long Island Tea Mix май го помним всички.

#1
Добре съм, всичко мина по план. Най-гадно беше събуждането от упойката, ама въобще не ми се пише, защото тези спомени се опитвам да ги блокирам.Чувствам се доста по-зле морално, отколкото физически, но предполагам е нормално и ще ми мине скоро. Мерси за стискането на палци, картичките и вниманието: супер сте.

#2

#3
helenne (02:06 PM) :
same shit, different day
skoklyo (02:07 PM) :
от теб да го чуе човек - малко объркващо
helenne (02:07 PM) :
zashto?
skoklyo (02:07 PM) :
ами … да речем, че винаги си била в позитивно настроение
skoklyo (02:07 PM) :
позитивно настроена
skoklyo (02:07 PM) :
и прочие
skoklyo (02:07 PM) :
?

Държа да отбележа, че това все още е така. В психологията се нарича “защитен механизъм” . Но просто тези дни е такъв животът.

Стискайте ми палци, котенца, че ще имам нужда от малко късмет утре. От упойката вече знам какво мога да очаквам: пълно размазване. Странно, но не ми е много напечено тази вечер. Може би утре ще ме хване малко страх и то не от друго, ами игли въобще не мога да понасям. Но пък какво сега - и по-зле може да е. Най-много накрая да остана без горна челюст и от сега усещам колко ще е гадничко. Макар че сигурно си има и добри страни, ама нещо ми е малко трудно да ги предвидя какви са. Но за какво са приятелите: “Е, к’во му е лошото бе, тъкмо няма да можеш да говориш много-много, а мъжете това много го обичат”. Ама те пък ще вземат да ми сложат изкуствена и тогава и това единствено мое привлекателно за мъжете качество ще иде по дяволите. Абе всъщност най-добре е да ми оправят моята си челюст; а пък аз обещавам да почна да говоря по-малко от само себе си.

Айде, I’ll be back. Or not Хехе, майтапче. Важното е да се мисли позитивно и да се мобилизира човек, както добре знаем. Всъщност, обаждайте се, аз ще ви пиша смс-и. И да се пазите.

***
Best Friends, second edition

Софи: Абе вече от приказки за този **** нищо друго ново не си ми казвала напоследък. Нито за брат ти, нито за сестра ти, нищо.
Аз: Аз сестра нямам.
Софи: Образно казано сестра ти.

“You’ve seen the films, kiddo. It ain’t over ’til it’s over.”

Поздрав от мен с една много хубава песен от една много любима група, която чух за първи път през 2003 на живо в Ню Мексико и оттогава обожавам. Ако не ги познавате, запознайте се с Calexico.

Целият им последен албум ме побърква. Всъщност всичките им албуми ме побъркват. Особено когато ми е малко тъжно. Като цяло, досега Touch and Go/Quarterstick Records никога не са ме разочаровали, опитайте и вие ако си падате по инди рок.

Перфектния лиричен плейлист за дъждовен ден. А като се смесят текстовете става точно стихотворението, което искам да напиша.

And you’re the one, there’s noone else
Who makes me want to lose myself
In the mysterious distance
Between a man and a woman

To be there and everywhere
Here, there and everywhere

Show a little love to me
Show a little love to me
Darlin’, I’ll show you free
Free, yeah

Pray for that day when you’ll leave behind the grey
Pray for that day when your feet could walk on different soil

Рано тази сутрин, моята колежка по проект и офис К. ме намери така и ме събуди със светкавицата на собствения ми фотоапарат. Излишно е да казвам, че беше доста дълга нощ. Има нещо супер успокояващо и мотивиращо обаче в тишината и спокойствието на часовете между полунощ и 5 (поне до 5 със сигурност бях будна). Свърших доста необходима работа. Отговорих на едно офис послание, после на още едно. Зяпах мъдрите ни забележки по стената. Открих странна прилика между дизайна на iPod и книгата, която чета: черно, бяло, синя лента, синьо тригълниче … А ако само на мен ми се струва че си приличат, може би имам нужда от малко сън.

P.S. Срещата с проф. д-р Н.Р. мина супер!

Все пак, една карикатура от мен. Доста подходяща за деня:

По едно време миналата година бях започанала тук рубрика “cartoon thursday”, в която слагах любимите си комикси от седмицата. Тази година по-уместна би била “stupid wednesday”, защото най-омразния ми ден от седмицата е станал сряда.
Всеки четвъртък имам среща с прoф. д-р Н.Р. (научен ръководител) в 11, което значи че всяка сряда към 1 следобяд идва моментът, в който вече не мога да си кажа “айде после ще пиша.” На всичкото отгоре днес като се събудих нямаше ток и топла вода и докато си взимах леден душ в тъмното си мислех колко хубаво начало всъщност е това: този ден просто няма как да стане по-зле, след като започва така. Не можах да си намеря нормални дрехи, които да не изискват гладене и съответно си сложих две измачкани тениски - с къс и с дълъг ръкав - една върху друга. В Мичиган обаче беше толкова яко, че всеки път тениската оттам ми припомня това.
Разбира се, точно 3 часа по-късно нашия компютърджия, който преди месец трябваше да прави снимки за сайта на факултета, решава че днес е денят. Няма значение, че Мичиганският университет е най-големия спортен враг на Пенн Стейт и че носейки тази тениска на 3 пъти съм била на косъм от бой в нашия град. Няма значение, че тя даже не е изгладена. Щял да махне надписа във Фотошоп. Той можел точно и само днес да снима. За да не го изкарвам извън нерви, все пак се снимах. След като видя резултата, той сам предложи аз просто да му пратя няк’ва снимка по избор защото “абе тази физиономия не става за интернет”. Не става ли? Става и още как, за “stupid wednesday” си е перфектна:

И съвсем несвързано с нищо останало днес, не мога да изкарам от мозъка си припева на “Time Bomb” от Rancid: “Black coat, white shoes, blackhat, cadillac / Yeah, the boy’s a time bomb”.