За пореден (и надявам се не-последен път) се убеждавам, как понякога някой случайности те вкарват в други и после … За последните две-три седмици се запознах с толкова много нови хора, а пък с някои други хора, с които се познавам от години, открих нови хоризонти. Обаждат ми се, излизам, пътувам, вкъщи идват хора, аз ходя у тях, говоря си по различни теми, правя разни любими неща, смея се. Дните и нощите ми се струват прекалено кратки. Много е различно от монотонността, в която се бях закопала сама. Най-парадоксалното е, че въпреки динамиката се чувствам доста по-спокойна - разнообразието ми се отразява добре. Мисля по-ясно, пиша по-бързо и по-ефективно. Може би все пак изолацията за определени периоди има и положителните си страни, но е хубаво от време на време да изпитваш нуждата да общуваш с точно определени хора и да знаеш, че те пък искат да общуват точно с теб. Приятелите са нещо, без което явно не мога. Настроенията ми винаги са се меняли много бързо и са се лашкали от единия до другия край на емоционалния спектър. Но точно в този момент, преди да си легна с леко замаяна глава от прекалено многото ликьор “Плиска” - ега си гадния ликьор, а за това как се стигна до него ще трябва да пиша подорбно друг път - ми се иска да мога да запазя рядкото усещане на спокойствие и увереност. И най-вече да капсулирам в хапче искреното усещане, че няма по-хубаво от това да се прибера вкъщи (каквото и да значи вече това толкова разтеглено за мен понятие), да остана абсолютно сама, да си легна и да знам, че на сутринта всичко ще бъде просто ОК. Че животът е готин дори и без никаква grand идея къде, какво и кога предстои да се случва; без план. Защото съвсем скоро, когато се почувствам пак самотна и объркана, ще имам нужда от подобно хапче. Айде, лека нощ .