Четох нещо тук за чалгата и за студентите в чужбина, което ме провокира да напиша нещо за своя личен опит с чалгата в Америка. Подобна музика не слушам за удоволствие, нито пък всеки ден. Даже може да се каже, че слушам такава музика само когато нямам избор. Но има една песен, която всеки път като чуя и изтръпвам. Песента не е нещо особено, но споменът свързан с нея е нещо, което колкото и да съм превъзмогнала, понякога се завръща с най-мощния възможен емоционален заряд.

Беше преди доста време. Зима. Само който е живял много на север знае за каква зима става дума - излизаш за 10 секунди и ти замръзват лещите в очите, преспи, виелици и сняг от октомври до април. Живеех точно под Данаил. Софи беше в Москва и той зае изцяло -но временно -нейната роля. И двамата лекувахме разбитите си сърца в продължение на месеци - отначало поотделно, но съвсем скоро открихме колко по-ефикасно е това да се прави заедно. И той и аз бяхме изгубили по една голяма илюзия. Нищо не сближава хората така както споделената негативна емоция, независимо колко сме различни двамата с Дани по принцип и колко различно го изживявахме. Оттогава си остана репликата: “Елено, само ти ме разбираш на тоя свят” (Софи тук със сигурност си представя и интонацията с която се казва това, хе-хе).

Лечението се състоеше в чалга, рок, джин, цигари, задачи по макроикономика и напушените философски разсъждения на Нед за живота и любовта - по много от всичко, не задължително в този ред. На литовеца в съседната стая му беше писнало от “срещи на клуба на анонимните алкохолици”, а пък на нас не можеше да ни пука по-малко просто. Естествено, че бяхме културни алкохолици . Тръгвахме редовно след безсънни нощи на лекции по немска литература при Хофман в 8.30 сутринта, където спяхме най-нахално, а в крайна сметка не знам как изкарахме шестици. Не си спомням нито една дума от милионите глупости, които изприказвахме през тези нощи. Спомням си как исках да се събудя и всичко да е спомен, а дори не можех да заспя. Толкова много сълзи, обида, неуспешни опити да изтриеш целувките на някой с целувките на друг, да забравиш и да продължиш. Сега ми се струва, че съм била друг човек. Със сигурност бях друг човек.

В крайна сметка, нашата терапия явно подейства или просто времето си каза думата. Както и всичко в живота, онзи период отмина. Дойде пролетта, след нея лятото, след тях още много дни и всичко някак си избеля. И за двама ни от онези любови останаха само по един спомен, по един белег, по една затворена страница и по един научен урок. Остана ни едно приятелство, което въпреки странното си проявление, си е част от житейския опит. А лично за мен остана ненавистта към джина - не съм близвала оттогава джин и ми става гадно само от миризмата му. През септември Дани ми поръча един голям джин в Джим Бийм в София, но дори и в името на спомените, не можах да го опитам и той си го изпи.

Да се върна на чалгата. Само една песен си спомням от стотиците тъпотии, които се слушаха на нашите pity parties. И със сигурност имам някаква условна реакция към нея, както към джина, като кучето на Павлов. Лятото на морето я чух случайно от някаква кръчма и ми идеше да седна на тротоара и да заплача, брат ми се скъса да ме подиграва и с право донякъде. Чалга, не-чалга, няма друга песен сред милиардите песни на света за онази зима, за онези емоции, за онази голяма първа истинска любов. Добре, че вече почти никъде не я пускат. Аз все пак много рядко си я слушам: