Мързелива и мрачна неделя, никакво обедно време, събудих се късно и отпочинала. Вали, не ми се излиза до офиса, а трябва. Два часа кафе и приказки с мама по Скайп. Най-голямата ми фенка, ма биггест фен, както казват американцИте. Никога не съм се притеснявала да споделя каквото и да било с нея. Тя пък никога не се е притеснявала да ми навре истината в лицето - като шамарче. Но от нея истините винаги са пречупени през призмата на най-истинската обич. Радвам се, че тя е такава, че ние сме такива. Че връзката ни е такава, че животът ни е такъв, че точно тя и точно аз сме точно тази майка и точно тази дъщеря.
Тя работи много, понякога по цели седмици не спи. За разлика от мен, няма право да греши, дори малко, дори веднъж. Искам и аз да мога така. Аз греша непрекъснато, във всичко. Тя никога не пропуска да забележи, да ме поправи, да ме предупреди, че не може с лека ръка да се греши. “Да се греши е човешко, да, но не може така да се успокояваш.”
Чакала ме е дълго, аз дълго съм отказвала да се появя. Доказателство, че от преди да ме има съм започнала да се разминавам с очакванията й и май не съм спряла. “Абе наш’то гардже все пак си е най-хубаво.” Наистина, да. Може би съм твърдоглава, инатлива, разхвърляна, не-прагматична, емоционална, ужасна, ужасна просто - не може би, ами със сигурност. “Не знаеш само колко много те обичам, гардже.” “И аз, гарго.”
“Щастлива ли си днес?” “Винаги.” “Точно така - прекалено е къс шибания живот.” “За първи път те чувам да използваш такава дума.” “Ами няма друга да пасва по-добре.”
Щастлива ли съм? Винаги. Понякога само ми се струва, че не е така.
“Хората са си хора, теб хората не те интересува какво правят. Интересува те единствено ти какво правиш.” “Правя грешки, глупости, нещо хич не съм в час напоследък. Самозаблуждавам се. Наранявам се.” “Важното е, да не нараняваш другите, това винаги съм ти го казвала.” “Май не си права.” “Много съм права - силният човек поема болката независимо дали сам си я причинява, друг му я причинява, или животът му я поднася. Ще те боли, ще ти мине. Но другите трябва винаги да щадиш, никой не ти дава право никога, ама никога да си позволяваш да причиняваш болка - физическа, психическа, никаква. От малка това се опитвам да те науча, успявам ли?” “Така не прилича на една майка да говори.” “Точно така прилича; прекалено много майки не го казвали на децата си.” “Не са, защото това е глупаво - човек май трябва да мисли само за себе си.” “Това да не съм те чула да ми го кажеш пак. Моите деца не искам да са такива хора. Искам да си добър човек и никой никога да не може да каже за теб, че си го обидила или наранила. Нито си на някой собственичка, нито си Господ - отнасяй се с другите така както искаш да се отнасяш с теб. Даже да не са прави, няма да ги виниш; ще прощаваш, ще си благородна. Това хич не е клише, само егоистите мислят, че е клише.” “Айде стига с тоя Господ, знаеш ми мнението по въпроса.” “Господ, не-Господ, помисли си добре като ти говоря и да знаеш, че само на това държа от теб. Каквото искаш работи, където искаш живей, нямам никакви други желания.” “Това да не е малко?” “Много е малко, всъщност, толкова е малко, а е най-важното.”
Do unto others as you would have them do unto you [Matthew 7:12]. Мога ли да бъда толкова благородна, колкото майка ми иска от мен? Трябва ли? Мога сигурно, тя е много права, че това е много лесно. Даже и месо не съм яла последните няколко месеца - отново - от жал за животните. Към хората май не съм била добра. Прекалено философски взе да става този разговор. Неделя е, пием си кафето, какви са тези работи …
“Плаче ми се винаги по това време на годината - откакто е станало есен - мисля си за Влади.” “Недей така, няма да плачем.” “Няма как.” “Баба ти казва, ‘Който плаче, прави на дявола пай’.” “Баба ми какво разбира от дяволи? И тая дума пай, така и не разбрах откъде я е научила.” “Това си е селска дума, хасковска, на баницата викат там пай. Сънувах го наскоро нашия Влади, как ми се усмихва и нещо ми говори. Много си поплаках, нищо че така ти казвам.” “14 години, а все едно беше вчера.” “Искам да изтрият 1 декември от календара; никога да не става 1 декември; да става направо 2-ри.” “И аз.” “Но няма как.” “Няма, да.” “Просто така ще живеем, с тази дата. Плачи си, после си измий лицето.”
Така ще живеем, с датата, с болката, с празнотата, със спомените за милионите малки и големи неща. Никога няма да ни мине. Прескача ми сърцето като мисля за него. Колко виновна се чувства понякога, колко гузна, колко незаслужила. Защо той? Защо не аз? Той е по-умния, по-добрия. Всичко го харесваме най-много него, толкова го обичаме. За него минало време никога няма да има, както няма и бъдеще. Не мога да повярвам, че пиша тук за това, че напоследък говоря с хората за това, макар че все още не искам никой нищо да не пита. Извадих снимките. Използвам една думичка в множествено число все по-често; понякога неволно. След загубата, реших, че той си е само мой, спомена си е само мой, болката си е само моя и никой няма право да знае за раната, за празнотата, за любовта. Правилно ли беше, не беше ли, кой знае. Сега малко по малко нарушавам основните правила на живота си и пак не знам грешка ли е. Защо да се натъжаваме сега, кой печели от това?
Само да чуе татко какво говорим. Точно сега да го ядосваме, да го разстройваме и него.
И как става така, че всички гадости се струпват в една седмица; всички !!! Аз пак не съм там, а и той с неговото мъжко достойство … даже не ми дава дума да отварям. Преди два дена ми казаха и то пак баща ми с неговото спокойствие. “Добре съм бе, ще се оправя. Нищо ми няма, нали ти казах. Какво го мислиш сега, нямаш ли си друга работа, че си седнала глупости да мислиш? То пък голямото нещо, нали вече веднъж видяхме, че няма страшно. Пак ще мине - то този път даже съвсем не е страшно.” Сам не си вярва. Тревожи се как го приемам. Как да го приемам? Имам ли избор? Някой нас пита ли ни някога ??? Сълзите сами се стичат, стиска ме нещо за гърлото, как да се правя пред мама, за да не я разстройвам още повече?
Както винаги, мислим еднакво - само че тя е поне с една крачка пред мен. “Я по-добре да видя, че си весела.” “Няма как.” “Има как, снимай се сега точно какво правиш и се усмихни за снимката и ми я прати тука в Скайпа.” “Еее, сега не съм за снимки.” “Айде, айде, малко да се разведрим и двете.”
“Пак си се заринала с боклуци гледам. Какъв е тоя боклук?” “Кой боклук?” “Листа навсякъде, дискове. И едно нещо виждам там до черния несесер дето ми прилича на боклук, но не мога да го определя какво е.” “Огризка от круша.” “Ще плъзнат у вас всякакви хлебарки и червеи.” “Тя е тука от 10 минути само, ще я хвърля преди да плънат.” “Ама хубаво, после като се разболееш няма въобще да те съжалявам.” “Нали искаше да се разведриш със снимката, сега какво се хвана за огризката?” “Краката на бюрото си качила, пък по пижама.” “Я ти се снимай да видя аз какво мога да ти кажа.” “Еее, сега не съм за снимки.”
Айде, мъничко остана. Ще си пием кафето скоро, няма да се гледаме само по снимки. В крайна сметка цял един живот ще сме заедно, петимата, колкото и да е шибан и кратък. Така си е било, така е, така ще си бъде - във всички граматически времена.
Но реших, че е в общ интерес от днес да се опитвам да запазвам анонимността на събеседниците си - независимо дали им пука или хич не им дреме (както всъщност предполагам). Всъщност, нямам повод да мисля, че някой ми се сърди - знам, че щяхте да ми кажете. Да приемем, че към това решение ме тласна само и единствено гузната ми съвест …
