Пристигнах си и горе-долу вече се наспах, въпреки че не съм се свъртяла много вкъщи. Пътуването ми се стори ужасно дълго, то си беше ужасно дълго. Още от Стейт Колидж започна непредвидено, след като ми конфискуваха едно чисто ново и незаредено даже Зипо, но добре че Ерик беше още там та го спасихме поне от кофата. Съшо там се пулиха 10 минути на МакБук-а и го огледаха много подробно, все едно за първи път виждат подобно “опасно” нещо.

Полета до Вашингтон беше само 43 минути, а на летище Дълъс нямаше много какво да се прави и както си слушах музика изведнъж почти буквално се блъснах в един състудент от Колгейт, Антъни Каргило, с който живяхме в съседни стаи в първи курс - доста голяма случайност! Пихме кафе и си приказвахме кой, какво … времето до полета мина много по-бързо така.

В полета до Виена седях до един много интересен млад мъж от Чикаго, който заминаваше за Катманду, Непал да работи за 2 месеца по проект на Организацията за развитие на ООН. Говорихме си почти през цялото време, той беше много сладък и забавен; даде ми визитката си и се разбрахме да му пиша. По едно време си броих кой полет ми е това над океана - 22ри. В началото май ми беше по-вълнуващо, а сега направо ми се струва цяла вечност. Във Виена се приземихме според мен на сляпо, или както после ме поправиха брат ми и авио-колегите му, “на инструменти” - имаше доста гъста мъгла и дълго кръжахме над града.

Заради това закъснение, времето до връзката беше доста кратко. Полета беше пълен с изнервени австрийски бизнесмени и се забалявах с това до какво състояние на полу-истерия изпаднаха половината като чуха, че има забавяне а и възможност да бъде отложен заради мъглата. Както винаги, на всички изходи хората седяха културно на опашка, само на този за София - българите се трупат в хаотичен блъскащ се кръг, а австрийските (в случая) бизнесмени и още 10-тина човека чакаме зад кръга на опашка. Много е срамно, но по този въпрос наистина не ми се пише; даже румънците нарочно наблюдавах, ама и те такива простотии не правят. В крайна сметка излетяхме, предупредени, че може би ще се каца в Пловдив - не много приятно, но си сигурност не толкова трагично, колкото го приеха мъжете с вратовръзките и 4-те мобилни телефона във всеки джоб. Имаше доста турбуленция, а аз заспах като за световно в момента в който се качихме - толкова се почувствах изморена от пътя и часовата разлика.

След 2 часа във въздуха най-накрая кацнахме в София, където аз се събудих. Оказа се, че сме последният кацнал преди да падне пак гъста мъгла и да затворят летището - супер.

Много обичам да пътувам, но още повече обичам да пристигам. Особено когато посрещачите са навреме, а някои вече и на градус

Вече се видях с Ники и компанията на купона в моя чест снощи, а днес спах до 5 и половина - вечерта. Утре съм на среща на Петя и приятели.

В следващите няколко седмици, обаждайте ми се в icq, ще се радвам да се видим; номера ми го има в about.

Чакам да се върнат Сашо, Поли и Радо - с голямо нетърпение!

Сега ще си лягам. Лека нощ и весел уикенд

***
- Здрасти, пристигнах, нямам много време да говоря сега, че е някаква лудница тука, но само да ти кажа, че стигнах. Има мъгла, но кацнахме.
- Супер, браво, мерси че се обади. Айде утре ще говорим по Скайпа.
- Утре кво ще правиш? Аз може би ще спя цял ден.
- Аз утре смятам да пиша у вас, че няма с какво да се разсейвам и хладилника е празен. Иначе само ходя да се чудя кво да пия от хладилника.
- Само не правиш сега някакви пиянски купони и не забравяй да ми прибираш пощата, че чакам един чек.
- Да де, ама ти забрави да ми оставиш ключ от кутията.
- (Бърза проверка на ключодържателя). Мда.
- Мога да пробвам с кламер.
- Айде няма нужда. Пази се и ще се чуем. Целувки.
- И ти се пази внимавай да не се изгубиш в мъглата. Целувки и от мен.