Пожелавам ви весело празнуване За себе си - ща разказвам когато се върнем!

Имаше една реклама на Луфтханза, промоция на билети до България: “Всичко за този един момент.” При мен тези моменти са поне два само днес:

Забелязвам, че количеството на моето писане тук винаги рязко спада, когато се върна в България. Може би защото почти не си стоя вкъщи, а дори и да си стоя не ми се сяда пред компютъра. При всички положения, изключително много се радвам, че за първи път от много години съм тук за Коледа, макар и да нямам някакви особени сантименти към този ден. Много е хубаво да си вкъщи и това си е - при все мъглата, калта и боклуците по улиците, няма толкова мил град за мен. А и центърът сега е осветен от украсата, нищо че е малко странна и кичозна на места. Най-вече, в целият свят няма легло, в което да се спи по-добре от колкото в моето, в моята си все още детско-ученически подредена стая. Нищо, че вече от 7 години не живея вкъщи, това си е моята стая.
В допълнение, един приятел ме запозна с неговата весела компания (мерси, ти-си-знаеш-кой-си ) и определено не скучая, даже напротив: експериментирам с псай-партита, български ром и чалга в таксито през Люлин за Надежда.

Пожелавам ви весели празници - бъдете здрави, щастливи, обичани и дано всичките ви мечти се сбъднат … скоро!

Новата ми любима група: Радиослейв, хаха. (Няма значение, инсайд джоук)

Чувствам се добре, случват се разни неща, има динамика напоследък, което винаги е идеално. На някой ходи ли му се на театър на 22-ри?

В събота излизането с Петя, Кайл, Ники, Дени, Крис, Ани, Весела, Ема, Дорияна, Сергей, Иво и Камен. Беше много хубаво, забалявах се искрено и всички хора много ми допаднаха. Снимки има при Петя. А повече подробности при Дени и Крис.

В неделя след като спах до два часа, тръгнах с Ники (това е един друг Ники, да не се бърка с горния Ники ) на кафе, което се превърна в многочасово обикаляне на София за една джаджа за сноубоурд (в неделя следобяд!, да не говорим, че сняг няма за борд). После завършихме деня у тях без джаджа за сноуборд, но с три бутилки сливенско розе - за начало - и с цяла компания приятели. Така не се бях смяла с години, буквално ме заболя корема.

Днес май е понеделник От сутринта през около час се провежда следния еднотипен диалог в различни варианти:

- Айде, моля ти се, ставай, знаеш ли какъв план съм намислил….
- Ооо, не мога, спи ми се. Не мога да си отворя очите.
***
- Айде, един часа е.
- Не, не е един а шест по моя часовник. Остави ме още 10 минути.
***
- Абе аз за какво си взех днес отпуска бе? Ставай!
- За да се наспиш. Какво си станал толкова рано. Айде лягай си още само 10 минути, знаеш ли колко е хубаво.
- Оффф, ставай веднага!
***
- Добре, ти спи, аз ще излезна сам и повече никога няма да се занимавам с тебе, търтей сънлив такъв!
- Айде, приятно излизане в мъглата, аз още малко мисля да си поспя тука ….
- Не ми говори! Нищо не ми говори! Спи там!
***
- За последен път те моля да се събудиш.
- Добре ставам, макар че не мога да разбера какъв е този зор.
- Знаеш ли колко е часа?
- Не, но е прекалено рано. Гледай каква мъгла има навън.
- ТРИ!!! Три часът е и ти сега ставаш.
- Айде на кафе

П.С. Сашо се прибра!!! Сега каза, че си ляга за 2 часа и после излизаме. Супер радостна съм вече! A пък другите двама би трябвало да пътуват.

Пристигнах си и горе-долу вече се наспах, въпреки че не съм се свъртяла много вкъщи. Пътуването ми се стори ужасно дълго, то си беше ужасно дълго. Още от Стейт Колидж започна непредвидено, след като ми конфискуваха едно чисто ново и незаредено даже Зипо, но добре че Ерик беше още там та го спасихме поне от кофата. Съшо там се пулиха 10 минути на МакБук-а и го огледаха много подробно, все едно за първи път виждат подобно “опасно” нещо.

Полета до Вашингтон беше само 43 минути, а на летище Дълъс нямаше много какво да се прави и както си слушах музика изведнъж почти буквално се блъснах в един състудент от Колгейт, Антъни Каргило, с който живяхме в съседни стаи в първи курс - доста голяма случайност! Пихме кафе и си приказвахме кой, какво … времето до полета мина много по-бързо така.

В полета до Виена седях до един много интересен млад мъж от Чикаго, който заминаваше за Катманду, Непал да работи за 2 месеца по проект на Организацията за развитие на ООН. Говорихме си почти през цялото време, той беше много сладък и забавен; даде ми визитката си и се разбрахме да му пиша. По едно време си броих кой полет ми е това над океана - 22ри. В началото май ми беше по-вълнуващо, а сега направо ми се струва цяла вечност. Във Виена се приземихме според мен на сляпо, или както после ме поправиха брат ми и авио-колегите му, “на инструменти” - имаше доста гъста мъгла и дълго кръжахме над града.

Заради това закъснение, времето до връзката беше доста кратко. Полета беше пълен с изнервени австрийски бизнесмени и се забалявах с това до какво състояние на полу-истерия изпаднаха половината като чуха, че има забавяне а и възможност да бъде отложен заради мъглата. Както винаги, на всички изходи хората седяха културно на опашка, само на този за София - българите се трупат в хаотичен блъскащ се кръг, а австрийските (в случая) бизнесмени и още 10-тина човека чакаме зад кръга на опашка. Много е срамно, но по този въпрос наистина не ми се пише; даже румънците нарочно наблюдавах, ама и те такива простотии не правят. В крайна сметка излетяхме, предупредени, че може би ще се каца в Пловдив - не много приятно, но си сигурност не толкова трагично, колкото го приеха мъжете с вратовръзките и 4-те мобилни телефона във всеки джоб. Имаше доста турбуленция, а аз заспах като за световно в момента в който се качихме - толкова се почувствах изморена от пътя и часовата разлика.

След 2 часа във въздуха най-накрая кацнахме в София, където аз се събудих. Оказа се, че сме последният кацнал преди да падне пак гъста мъгла и да затворят летището - супер.

Много обичам да пътувам, но още повече обичам да пристигам. Особено когато посрещачите са навреме, а някои вече и на градус

Вече се видях с Ники и компанията на купона в моя чест снощи, а днес спах до 5 и половина - вечерта. Утре съм на среща на Петя и приятели.

В следващите няколко седмици, обаждайте ми се в icq, ще се радвам да се видим; номера ми го има в about.

Чакам да се върнат Сашо, Поли и Радо - с голямо нетърпение!

Сега ще си лягам. Лека нощ и весел уикенд

***
- Здрасти, пристигнах, нямам много време да говоря сега, че е някаква лудница тука, но само да ти кажа, че стигнах. Има мъгла, но кацнахме.
- Супер, браво, мерси че се обади. Айде утре ще говорим по Скайпа.
- Утре кво ще правиш? Аз може би ще спя цял ден.
- Аз утре смятам да пиша у вас, че няма с какво да се разсейвам и хладилника е празен. Иначе само ходя да се чудя кво да пия от хладилника.
- Само не правиш сега някакви пиянски купони и не забравяй да ми прибираш пощата, че чакам един чек.
- Да де, ама ти забрави да ми оставиш ключ от кутията.
- (Бърза проверка на ключодържателя). Мда.
- Мога да пробвам с кламер.
- Айде няма нужда. Пази се и ще се чуем. Целувки.
- И ти се пази внимавай да не се изгубиш в мъглата. Целувки и от мен.

Котенца, чао за малко. Ще ви пиша скоро

Изкарах, след двучасово печене на грил, въпроси, коментари: в тая стая, заклевам се, беше 200 градуса. Но изкарах, “много добре” - супер! Сега отивам да …. нацелувам някой и празнувам! Вижда му се края бе

Някои хора имат ритуали, които педантично изпълняват преди важни за тях моменти. Анита спеше в хола, твърдейки че собственото й легло и носи неуспех. Брат ми си ляга точно в 10 предната вечер. Майка ми полива вода. Аз? Талисмани нямам, в суеверия не вярвам. Особено за изпити - или съм готова, или не - разчитам само на себе си и на малко късмет с въпросите. Но винаги си пускам една песен докато почувствам успокояващото безразличие, което рано или късно ме обзема.

Тази песен още от гимназията е маркирала събитията, които са ме вълнували, които са ми свивали стомаха на топка и са ме карали да си мисля, че това е мега-важното, че ако не стане еди-какво-си и току виж светът взел, че свършил. Промени, срещи, любови, интервюта, раздели, изпити, решения. Светът винаги си продължава да си бъде същият, а аз никога няма да се науча да не се притеснявам.

Написана след смъртта на един от първите ми музикални идоли, Майкъл Хътченс, от Боно. Ако си спомням правилно, през 2002 спечели Грами, но въпреки сравнително голямата си комерсиализираност, тази песен създава магия. За мен, думичките и мелодията се сливат в перфектна хармония; в едно убедително послание, че всичко е наред, всичко ще бъде наред. Един модерен поп госпел. Изпълнена с искреното разбиране как човек може да изпадне в дълбока дупка, дори и за незначителни неща; но вместо укор, тази песен е просто като едно силно приятелско потупване по рамото. “Айде, братче, всичко ще мине, даже и това …” Или както казва татко, “Стегни се, дете” - реплика, с която е известен не само на мен и брат ми.

It’s just a moment
This time will pass

Един от най-добрите съвети за подобни моменти, който съм чувала някога е от един професор по макроикономика в Колгейт, Том. Том ни каза веднъж че човек не бива да се оставя на страха да го обземе и решението е да си направи реалистичен анализ. Страхът от определена ситуация е точно толкова голям, колкото е най-лошият възможен изход от нея. А страхуващият се човек рядко има реална представа за най-лошият изход и затова всичко изглежда нереално голямо, важно, критично. Ако реално преценим възможните развития, обикновено се оказва, че най-лошото не е толкова страшно. Например, най-лошото, което може да се случи на едно интервю е да не получиш тази конкретна работа. Никой няма да ти вземе дипломата или пък останалите възможности за работа някъде другаде; никой няма да те нарани, разболее, убие. Най-лошото в случая е толкова малко, погледнато в общия план на живота, че изобщо не си струва страха. Ето че и от теотеричните макроиномисти може да се научи нещо с практическа приложимост

Избрах ви по-любимия ми клип от двете версии, които има. А вие ми стискайте палци

Happy Birthday, Doctor!

This is my most favorite picture of you and least favorite of me - but I guess it’s your birthday, so you should shine Plus, my biggest birthday wish is that you always carry in your heart the happiness of that day and the joy of well-deserved accomplishment. Remember the good! And look forward to better, higher, brighter peaks to conquer. Be happy, loving and loved, successful and wonderful - as always!

I looked long and hard for the best birthday song and chose the tackiest and most unexpected mix of silicone lips, Balkan ghetto pimps, fake gold, and oriental rhytm. Just because This certainly ain’t no Radio North. Enjoy! Storm in my heart …

But wait, cowboy, it gets even better. THIS is your real birthday song. “You’re mine, devil, mine”! Seriously.

Edit в 21:25 : Изнервена съм много, много, много. Уж си бях казала, че няма да се притеснявам, че всичко ще е наред. А пък в момента не мога да си намеря място. Винаги ми е свит стомаха преди изпити, особено толкова важни. Отивам някъде да се разходя в тъмното за 15 минути, не ме свърта повече тук. Всякакви съвети за борба с притеснението са добре дошли.
***
Снощи поставих нов алкохолен рекорд. Не че е за хвалене, но наистина, наистина порядъчно прекалихме - всъщност прекалих само аз. Говори се, че една снимка каза 1000 думи. Ето моите хиляда думи за събуждането ми тази сутрин:

Най-хубаво е да знаеш, че има някой, който дори и след като те е (видял/слушал реч по въпроса за скапания ти живот/разчистил е след гостите/излезъл е в 12 с теб след хиляди молби да идете до Зино’с/прибрал те е/дал ти е алка зелцер и три чаши вода/свалил ти е обувките/сложил да спиш), на сутринта само казва с искрена усмивка “Определено имаше нужда да разпуснеш малко, знам …”. Малко ме боли главата днес, но пък се чувствам толкова … нормално.

Понякога най-хубавите неща се случват дори и на неудачници като мен и дори и съвсем целеносочени и усилени опити да ги опропастя не могат да ги развалят.

Off-topic: Буквално се плаша как майка ми има способността да разбира всичко от толкова далеч. Пратих и снимките по Скайпа докато си пиехме кафето: “Кой ги е снимал?” “Аз.” “Ооо, не.” “Е, не ми се разправя сега.” “Аз пък не искам да знам. Я кажи по-добре здрава ли си, че с толкова много гел по косата излизаш вечер в снега …. ” .

***
Като казах сняг, Руми е качила страхотно красиви снимки от Colgate U от тези дни. Страшно много ми липсва това място, хората, зимата. Едно от най-красивите градчета на света, особено през зимата.

Това изкачване всяка сутрин беше доста неприятно:

“Моят” факултет по международни отношения е на първият етаж в тази сграда и прозорците на класните стаи гледат към вас. Спомням си, че почти всичките му предмети бяха или в 109 или в 110. Милиарди пъти съм бляла през тези прозорци. А гледката, която се разкрива от там, където е застанал човека на снимката е супер: вижда се Taylor Lake, всички къщички долу, включително и нашата Bunche House, Софи

Така нареченият “quad” - централната тревна площ на кампуса. В момента не е много тревна.

Сградите по химия и философия. Пейките отпред са супер готино място за четене и припичане на слънце през пролетта. През зимата, не толкова.

***
Последно Преди два дена, в 3.35 сутринта проведох следния разговор с анонимния си най-добър приятел от мъжки род, с когото се познаваме от детската градина в “Надежда” и който се прибира от Индиана на 17 :

- Айде, че имам да пиша още, а и ти имаш адски много работа.
- Добре, след десет дена те чакам в надежденската кръчма да пием мента за лев и десет.
- В Шампионите или в Мечето, дай да се уговорим, че да не се разминем нещо.
- Ха-ха-ха, побъркал си се вече.

Айде с нас