Аз: Все едно гледам себе си и брат ми. Честно.
Той: Не, все едно гледаш мен и брат ми.
Аз: Ама твоя брат със сигурност не е толкова нагъл, че да те плюе. А моя ме плюеше.
Той: Е, не смееше защото бях с две глави над него.
Аз: Ти си с две глави над всички .
Той: Защото си изяждах всичко и играех хокей на лед.
Аз: Добре, че уточни, че е на лед! Обаче това няма много връзка с ръста …
Той: Има, от хокея много се расте.
Аз: Е, значи вече знам защо съм само 1.58. Щото иначе и аз си изяждах всичко. Ха-ха!

Тук върви поредната кампания за здравословен начин на живот. Отвсякъде тече пропаганда за това какво да се яде и да се прави. Масов ефект, така като гледам, няма. Горния разговор се проведе през една от рекламните паузи на “Мис Америка”, когато излъчиха следната реклама (колко подходящо време!):

А иначе, мис Америка стана мис Оклахома и на мен лично въобще не ми хареса. Ние бяхме за мис Пенсилвания, естествено, която макар че беше доста зъбата е завършила Пенн Стейт . Грозна, но наша Ха! Мис Аляска беше сладникава и захаросана. А моята лична любимка стигна до топ 10: мис Вашингтон (щатът). Че и политология учи момичето, сега виждам. То като разгледаш профилите на половината, в раздела какви учебни амбции имат пише, че искат да станат д-р по еди-кво си. Браво!

Аз съм нарцистична натура, откривам. Вече 30 минути се занимавам с iChat, но не защото имаме поредната телеконференция с колегите в Мичиган, а защото е понеделник и ще пукна от студ и скука в офиса и се забавлявам като се снимам и после се гледам. Колко забавно! Приличам на каторжник с тези раета, много добро облекло за офиса. Отделно, че гледам като натровена. Може и да съм натровена, защото вчера ядох някакъв специалитет, който според готвача му е “риба по аляски”, а според мен беше отвратителен. Но го ядох или поне се правих. Много е студено и съм с ръкавици даже. И те са раирани.

Не че няма работа. Работа има за целия китайски народ. Дъвча дъвка след дъвка и слушам Uncle Tupelo. Радвам се, че никой не ме закача. Ако звуча злободневно, това е защото съм в такова настроение. След 30 минути Ник идва и отиваме на фитнес клас с гръмкото име lift & sculp. Кой ги измисля тея имена? Според мен трябва да го кръстят lift & die, защото така се чувствах миналия понеделник в 5.30. Тази тема заслужава цял отделен пост с мрънкане.

Мрънкане ли? Всъщност, не мога да се оплача. Само дето е студено и не стават хубави балончета.

Днес рано-рано сутринта най-накрая си поиграх с коледния си подарък - преса за изправяне на коса. Честно казано, след 2 часово изправяне, косата ми изглеждаше доста по-зле отколкото в началото. Уж пресата е супер качествена, с не-знам-си какви си екстри; обаче много изсушава косата и въобще, малко съм разочарована. С диадема изглежда малко по-добре, но все пак не мисля че ще ползвам тази маша много. Особено след диалог от рода на: “Така по-добре ли ми е косата, права?” “Ами, различно е, не знам дали непременно по-добре.” “Значи е по-зле?” “Не.” “Ами тогава защо не е по-добре?” “Бе защо ме питаш такива неща ?!?” “Ами питам те.” “Ами не ме питай повече такива неща, супер е.” “Не е.” “Добре, не е.” “Значи нямаш собствено мнение?” “Имам, но няма да ти го кажа.” “Защо?” “Я по-добре ела виж тука тоя как балъшки изпусна да отбележи, тъпанар, пак ще ни бият и тогава вече ще си сменя жителството и ще си извадя лична карта от Алабама!” “Пак ли си се хванал на бас с Кевин?” “Не, но ме е срам от моя щат.” “То си е за срам.”

Апаратът ми е почнал да прави мега странни снимки след като Ник му разбъзика настройките; мисля, че е сменил резолюцията, обаче сега не ми се занимава да гледам какво е сменил:

А пък ако ви кажа какво правихме после, вече сигурно съвсем ще ме сметнете за откачена. Ходих с Ник на лутеранска църква. Това като се има пред вид, че: 1) той не беше стъпвал от 15 години, 2) аз не бях никога. Понеже обаче съм силно любопитна за подобни неща от академична и лична гледна точка, а той въобще не можа да ми обясни разликите между останалите протестанти и лутераните по отношение на ритуалите, затова направо отидохме. Смело мога да кажа, че няма да идем пак . Все пак беше интересно, наистина. Горе-долу знаех какво да очаквам, защото имам доста познания за различните видове християнство. Типично за американска църква, всички бяха много дружелюбни и нямаха нищо против да останем и да погледаме, само като посетители. Запознахме се с едно много интересно младо семейство от Естония и аз ги впечатлих с руския си, ха-ха, даже си помислиха, че съм рускиня: това май не е комплимент обаче . Ето, че има смисъл да напъвам граматиката!

Неделя е, навън е страхотен ден - меко снежно време. Вкъщи се готви пилешка супа и звучат Бийтълс. Какво по-хубаво може да си пожелае човек?

Снощи присъединих един външен човек към зaтвореното общество на нашия факултет по време на седмичното събиране в Mad Max - много тъпо име за бар, както и самия бар всъщност. Подобно разчупване на групата се случва много, много рядко. Неочаквано даже и за мен, не се получи странно; даже напротив беше много приятно. След като отговори на задължителните един милион въпроса за политическите си възгледи, любимия си футболен/бейзболен/баскетболен отбор, специалността си и дали е много студено в Аляска, гостенинът изпи една малка текила и направи няколко снимки от вечерта с моя апарат. Толкова са зле, че чак няма повече накъде; нямам дори идея как е сменил настройките на черно-бяло и то с толкова ниско качество. Все пак, има някакъв чар в тях. На първата съм с Матис и приятелката му, които са тук за 1 година от Германия, а на втората с Джули и Том, които все още ми дължат някакъв голям подарък за това как удачно ги събрах :

Не знам за Аляска, обаче тук стана адски студено и вали сняг и изобщо е зима. Учудващо, не се оплаквам.

Не люблю я точные науки,
Точно сам не знаю почему,
Сшей мне мама клетчатые брюки,
А я в них по улице пойду.

Клетки, клетки, клетки,
Как в метрополитене вагонетки,
Клетки, клетки, клетки,
Вы словно шоколадные конфетки!

….
Тази песен на Любе е първата в листа ми озаглавен “6 км”. Което значи, че всяка сутрин в 7.00 си я слушам, много ми харесва. Освен че ме събужда да почна загряването за 6те км на пътеката ми напомня и че тази година съм си обещала да се занимавам с руския си и до края на годината да съм си припомнила всичко, което съм забравила и да съм научила неща, които не съм знаела.

Всъщност не съм забравила толкова много, просто отдавна не съм писала и говорила на руски два пъти в седмицата. Записах се на курс по руска граматика за напреднали; няма да имам оценка, а просто ще ходя на лекциите. Курсът е много малък: само аз и още 4-ма други. Много представителна извадка от хората в Америка, които говорят руски. Двама се казват Ваня и Альоша и са деца на руски емигранти, но са по-зле даже и от мен с граматиката. Кариса е трети курс по специалност межд. отношения, бивша моя студентка и редник в американските военно-въздушни сили (трябва някой път да напиша по-подробно за програмата ROTC, по която в нашия университет се обучават много много бивши, настоящи и бъдещи военни). А на Андрю “просто му харесвала Москва и решил да научи руски.” Когато професорката ме попита защо аз съм в този курс, аз изобщо не бях подготвена с някакъв отговор и казах една от най-големите възможни тъпотии: “Защото в дисертацията си разглеждам някои страни от Европейския Съюз”. Wtf? Е, поне го казах граматически правилно, хаха! Все тая, нека ме мислят за селския идиот; тъкмо няма да ме закача да отговарям.

Засега не е много трудно, макар че не е и много лесно.Принципно, и аз като Софи, руския си го знам. Даже много добре, особено като става въпрос са слушане и четене. Обаче някои граматически правила ми се изплъзват - недай си боже да ми се наложи да образувам изречение в минало несвършено, обозначаващо движение .

Сричам спрежения на глаголи и превеждам руски приказки. И слушам “Любе” .

Ето и една снимка, документирала радостта ми от снега. Наистина е много красиво навън.

Понеделник сутрин е, както винаги аз се събуждам полу-адекватна. Не,1/2 е надценяване на степента на адекватност, някъде може би 1/16 е по-реална преценка. И тогава изведнъж видях колко по-светло е навън. Натрупал е сняг, поне 15 см. Всичко е тихичко, беличко и спокойно. Много красиво начало на седмицата. И в хороскопа ми пише: “Запазете спокойствие и не съсипвайте невероятният ден, дарен ви от Съдбата.” О-кей.

По този повод, поздрав:

Снощи гледахме “Letters from Iwo Jima”. Много се развълнувах от този филм, макар че действието се развиваше бавно. Тъжна история за война; каквито са всички истории за войни всъщност. Човешката цена на болните политически амбиции е главна тема в този филм. Тежък е за гледане, аз едвам издържах няколко сцени.

***

Тази новина ме разтърси. Може би защото я приемам от гледната точка на чужденка. Безпричинната, глупава агресия и злоба към различните, към чуждите по цвят и националност отвращава. Като пиша тук няма да променя нищо, естествено, но се замислям възможно ли е да научиш едно общество на търпимост. Ник не разбира защо толкова много се разстроих, в Америка това се случва всеки ден. Може би го приемам толкова лично, защото точно снощи писах тук как за пореден път се убедих, че хората са хора навсякъде, независимо от националния си произход. Нетърпимостта към различните обаче е навсякъде, казва той.

Но той също така е човек, който срича българската азбука, яде мусака без да се превзема и прилага думата толерантност на практика във всяко трето изречение разменено с мен и с всичките ми корейски, турски, и полски приятели. Никога не е подхождал със снизхождение или злоба към тези, които сме тук в неговата страна и му крадем работното място, ресурсите и му дишаме въздуха. Вярно, че не е от гетото на Филаделфия, а от град, където чужденците са по-малко от северните мечки; че не е работник във фабрика, а докторант; че си има неговите си лични причини да търпи различията ни и даже да му харесват. Но дори да се абстрахирам от него като частен случай, факт е, че за 8 години в Америка досега нито веднъж не съм била обект на национализъм. Много може да се пише по този въпрос за Америка, проблемът в никакъв случай не е еднопластов, но не е това въпросът сега, отплеснах се …

Ясно, че не може да научим всички хора да харесват различните и да виждат общочовешкото скрито зад екзотичния акцент, странните навици, далечната култура и различния цвят на кожата. Но е тъпо в България, която винаги се е гордеела с етническата си търпимост и разнородност, един човек да бере душа защото е черен и е решил да потърси щастието си в страна, за която е чул прекрасни неща. Мисля си, че повечето от вас, които четете тук вече знаете това така или иначе; че нашето поколение българи сме космополитни, културно-толерантни и отворени към света. А тези скинари към кое поколение принадлежат тогава?

Никога не съм предполагала, че мога да имам толкова общи неща с човек, израстнал във Феърбанкс, Аляска и с когото сме толкова различни. Много странно и много хубаво.

Почвам да се притеснявам за себе си малко. Станах в 6.45, събрах си нещата за фитнес, направих си кафе. Апартаментът ми е идеално подреден, не съм изостанала с работата, вкъщи има само мега-здравословна храна и няма цигари. Излизам от вкъщи преди 7 и половина и имам строен план за деня, включващ и много приятна романтична вечер с човек, който никъде няма да заминава скоро, нито пък аз. Това просто не съм аз, не е моя живот . Но ми харесва така.

P.S. Бавно, но сигурно започвам да остарявам. А навремето в 11 петък вечерта излизахме, не се прибирахме

Загубените куфари са намерени, пътуват насам с … Fedex. Това са 44 килограма общо, бе! Някои неща в Америка никога няма да спрат да ме учудват, наистина. Само дано да пристигнат цели и дано нищо не се е счупило.

До 4 бях в офиса. Хубаво беше да се видя с всички колеги, много даже. Вече направихме интересни планове за прекарване на “свободното време” и се убедих, че имам добри приятели тук, които много са ми липсвали. Надявам се и аз да съм им липсвала на тях. След това с Джен ходихме на пазар и да си платя Интернет, а сега малко ме е яд за последното, защото дори и в момента ползвам безплатния безжичен сигнал на съседите, понеже още не съм свързала кабелите. Аз съм си Бай Ганьо все пак - и чалга слушам от време на време, а си падам по безплатните неща винаги.

Останалата част от деня прекарах в чистене на апартамента си. Много основно чистене: баня, хладилник (тъй като беше празен го измих отвсякъде), фурна, печка …. офф, навсякъде. Докато чистих бях пуснала за фон American Idol, където показваха откъси от прослушванията: беше супер смешно, имаше някои големи кретен. Сигурно ще има подобни епизоди и в Music Idol в България (все още не разбирам защо е с английско име, но …) Има още малко работа за утре, но като цяло апартаментът ми наистина е много чист и подреден в момента.

Пуснала съм си една готина група Saosin, направих си чай и си вдигнах краката на бюрото. Размишлявам по въпроса какво значи post-hardcore.

Браво, пристигнах си съвсем благополучно и по план. Е, без багаж, който успя някакси да се изгуби между Вашингтон и Стейт Колидж и то при положение, че имах 5 часа престой на летището. За сметка на това ме посрещнаха не един, а двама любими хора; имам безплатен безжичен интернет от съседите (поне в момента ), и Кула е изчистил повече от прекрасно апартамента ми (аз си го оставих доста чист де), сортирал е пощата, поливал е прилежно цветето, че даже и вино е донесъл.

Доста е студеничко тук и има силен вятър, за разлика от страхотно слънчевата и спокойна София, която ме изпрати. Още утре сутрин ми започват работните ангажименти, за съжаление, иначе бих отворила виното да си успкоя нервите след 24 часовия пътен маратон. Не че кой знае колко съм се нервирала, но винаги когато пътувам съм неспокойна докато не стъпя на крайната точка. Много съм уморена и малко ядосана за багажа, но е имало и много, много по-трагични ситуации в това отношение. Странно, но се чувствам у дома … не е странно всъщност, защото съм си у дома. Просто в момента имам повече от един дом и това е положението, колкото и ужасно да звучи може би това за някои. До скоро отказвах да го приема, но е факт.

Айде, приятен ден на всички, аз отивам да си взема един горещ душ и да си лягам.

10:50 сутринта: Багажа ми го няма. Току що се обаждах в Юнайтед, че да не ги изпусна докато не съм вкъщи, а те дойдат да го докарат. Прекалрно голям оптимизъм от моя страна. “За последно сме го виждали във Вашингтон” “Да, знам, и аз там за последно го виждах - като го пренесох през митницата” “Е, добре, значи спокойно, там е” “Ама там не ми върши работа …” “Съжаляваме ако сме ви причинили неудобство” “Кога ще дойде” “Обадете се след 5 часа” “ОК”.

Пак добре, че сега не съм в позицията, в която се озовахме всички от Колгейт през 1999. Първи 10 дена в САЩ, без багаж. Ама наистина без нищо. Хората ни събираха чаршафи. Аз бях много добре, защото майка ми ми беше сложила резервни дрехи в ръчния, хаха. Софи, помниш ли? “Абе на българите багажа дойде ли?” “Неее… ” Ха-ха-ха, тогава не беше смешно!

Днес се събудих в ужасно настроение и после се смях до сълзи на единственият мейл в кутията си от Кула.

Dear El,
I just realized today you must eventually come back. When are you coming back? It’s raining here and very windy. And now the “feels like … ” part of the weather report: State College feels like shit, surprisingly. Bye! And please bring me some chocolate covered vodka cherries (пияни вишни).

Ха-ха, страхотно просто. Все пак, радвам се, че имам такива добри приятели

Плаче ми се. Не, не, реве ми се. Направо ми се реве ужасно много. Като се замисля и на тръгване за насам ми се ревеше, но по-малко. Привързвам се много към местата и хората и откривам, че всъщност мразя промените. Страхотен житейски избор за човек мразещ промените. И багажа отказвам да си събирам, макар че знам, че няма да се събере сам. Отивам сега малко да си порева.