На този ден, много често се питам какво точно е любовта. Със сигурност не е прекалено сладък бонбон, нито пък замръзнала в снега роза. Още по-сигурно е, че не е клиширана картичка от магазина на Hallmark. Споделям с вас един много хубав отговор.

Баба ми се е омъжила за дядо ми през 1956 година, когато е била на 18. Той на 26. Преживели са толкова много превратности на съдбата и много от тях жестоки, не е тук мястото да ги споделям. Миналото лято аз им бях на гости и разстроено се тръшнах как не вярвам вече в любовта, че това са глупости, че не ми трябват мъже да ми говорят тъпни и да ми се правят на велики, а после да ми разбиват сърцето. Баба ми каза,че да, съгласна е, и тя така мисли. Аз се засмях и я попитах: “Как така, женени сте от 50 години, как така не вярваш?” А тя с присъщата си реалистична гледна точка, просто каза “Е, това нашето не е любов. Аз не мога да кажа, че като погледна дядо ти и чувствам любов. Но от деня когато го видях за първи път, всеки път като го видя да идва и чувствам, че нищо друго не ми трябва на света. Той за мен е целия свят.”

Днес, на този фалшив и клиширан празник, си пожелавам всеки един от нас да намери своя цял свят в нечий поглед. Дано.