Днес разглеждах какви лекции и други събития има на кампуса. Всеки ден има десетки мероприятия. Обаче не е истина какви неща се случват. Може ли някой да ми обясни за какво иде реч на тази лекция? Елекро-спрейни крила за молекулярни слонове? Крила? За молекулярни КАКВО?
“Electrospray Wings for Molecular Elephants,” John B. Fenn, Virginia Commonwealth University, 12:30 p.m., 102 Chemistry Building
А така! Разтърсих се малко в интернет. Човекът имал Нобелова награда за това нещо … Боже, колко съм проста и с ограничена обша култура. Ама смешно си е де
Ще взема да ида утре на:
“Scents and Songs: Sexual Signaling in Stink Bugs,” Jocelyn Millar, University of California, 11:00 a.m., 101 Agricultural Sciences and Industries Building, Department of Entomology and Center for Chemical Ecology (865-1895).
Като бях малък (в БГ) не ми се искаше нищо да правя сам. “Ще дойда с теб до магазина а ти ще дойдеш с мен до библиотеката после”. Исках постоянно да съм с някого. Не знам защо избягвах да съм сам. И сега не мога да намеря причината. Но като дойдох в Америка нещата се промениха. Няма на кого да се разчита. Само на себе си. Ден за ден. Малко по малко. Самотно. Добри приятели се става с някой за много време. Аз бях нов в тази среда. Хората са различни и не предразполагат към приятелство. поне не по тоя начин по който аз го възприемам приятелството.
Сега… сега нещата седят малко по различно. Свикнал съм да съм сам. Самотата не ме плаши чак толкова. Не се замислям за нея в през повечето време. Не ме е страх от нищо и вярвам в себе си. Имам чувстовото че каквато и психическа ситуация да ми поднесе живота, ще се справя. Няма от какво да ме е страх. И съм по спокоен. Несигурноста в бъдещето също не ме плаши колкото преди. Ходих на кино вчера. Сам. Пак. Голяма работа. Сам съм си с мислите. Като съм сам обикновено ме навяват разсъждения. По добре приемам околната среда. Ставам по самостоятелен май. А и знам че ще дойде време когато няма да съм сам. И го чакам. Понякога търпеливо, понякога нетърпеливо. Има хора които ги е еня за мен. Може да не са наблизко но ги има. И това ме топли. Иначе отдавна да съм се предал.
Това го е писал Сашо на блога си преди много време. Не ме учудва, че за пореден път мислим много еднакво. Днес е един от онези дни, в които ми се иска самотата да свърши … веднага.
Говорих си с цялото семейство по Скайп с видео, защото брат ми май-накрая купи една камера и я инсталира. Видях мама и татко, баба, дядо, брат ми, братовчедите - за пръв път от януари. Всички бяха весели, шастливи, че се виждаме през толкова хиляди километри. Бяха се събрали вкъщи защото брат ми утре заминава за Филаделфия. Е, заминава от тях, но пък пристига при мен. Макар че няма да мога да ида да го видя поне две седмици, все пак ще е наблизо. Стана ми много хубаво докато говорихме, видях си стаята, нещата - за миг се почувствах там. Баба ме разпитва за гаджетата и ме успокои, че то в България много лесно се намирало работа за архитекти (ние едва на две среши сме ходили, тя вече работа в България му търси). Дядо ме пита за училището и работата. Иринея е порастнала толкова много и е една малка и много красива госпожица, а когато заминах през 1999 още даже не се беше родила. На татко косата пак ми се стори много побеляла, не си го представам такъв; все си мисля за него като млад.
Сега ми е толкова мъчно. Навън е един хубав пролетен ден, слънчев, радостен. На мен ми се плаче толкова много, че едвам си сдържам сълзите, добре че съм на обществено място, та се контролирам. Обаче сърцето ми се къса. Вярно, че може би съм по-емоционална от средното, но не знам какъв характер всъщност се изисква, за да може да останеш безразличен.
Самотата за 8 години ми е дала много. Но колко ми е взела, гледам да не мисля по този въпрос.
Иска ми се да ве върна у дома, за малко само. Няма как.
Поне си излях душата тук. Тежи ми днес самотата. Слави пее в слушалките ми “А най-ми тежи меракот, меракот ми е далеко …” Колко хубава и тъжна песен.
П.П. Ето още една много хубава песен, която ми даде Дейвид (който е спокоен, че поне в България се търсят архитекти).
Щях да пиша за срещата в петък, за бейзболния мач в събота и за днешните приключения в парка, но вместо това реших да ви покажа с една снимка в какво се състои перфектната неделя за мен:
Sophia: ok
s arhitekta li? me: da [smile]
toi vsushtnost e profesor po arhitektura
ama e samo na 30 Sophia: eic eic me: kvo? Sophia:
ne, fakta che az popitah arhitekta li? i ti otgorovi toi vsushtnost e PROFESOR po arhitekrura [smile]
maitap be
me: hahahahahahahah
makar che az dumata PROFESOR ia izpolzvah da pokaja, che edin vid toi ne e ISTINSKI arhitekt
zaplatata mu e profesorska, ne arhitetktska, demek [smile]
Не съм много сигурна, понеже и двамата бяхме ужасно притеснени и освен, че се смяхме ужасно много на жабата и други работи не си спомням за какво си говорихме между 3 и 10 часа: за трети път, макар че за първи път толкова дълго. Поне разбрах, че сме квит, защото аз може да говоря за жаби, но той не само че вече има Мак, има даже много по-професионален такъв от мен и си призна, че си е търсил само повод да ме пита нещо и не се е сетил нищо по-оригинално. Та може да се каже, че каквото повикало, такова се обадило. Чувствам се малко странно, защото макар че е само с 4 години по-голям от мен той все пак е професор (слава богу, не по нещо дори маргинално близко до моя факултет).
Сега тук минава 3 сутринта, аз вече пробвах всичките си дрехи по 2 пъти и установих, че нямам абсолютно нищо нормално, което да си облека. Освен това нямам абсолютно никакъв интерес/респект към архитектурата и даже рисувам адски зле. Но пък за сметка на това баба ми цял живот ми е повтаряла “Абе какви са тези поети и филолози и музиканти и несериозници, дето само се влачиш с тях? Няма ли да намериш някой стабилен мъж в тая Америка: доктор, адвокат, архитект ?!?” Те ти, бабо, архитект, че при това и 100% “х’американец”: 2 в 1, ха-ха-ха .
Слушам някакви глупости по youtube и се опитвам да не се навивам прекалено много, защото аз де факто не го познавам и реално погледнато, той може да е някакъв психопат/женкар/кретен. Е, дано да не е. Има много готино чувство за хумор. Малко е притеснителен. Много е хубав.
Много, много отдавна не съм се чувствала така след разговор(и) с непознат. Прекалено много месеци са май, няма да ги броя сега, за да запазя поне малко от респекта на читателите си .
Ако не друго, поне се чувствам доста по-жива от онзи ден. Чуството е много хубаво.
Хем искам да говоря с мъже, хем съм пълна скръб. Днес в кафето ме заговори един голям симпатяга, докато аз си гледах Planet Earth (уникална предица, непременно си я дръпнете и и я изгледайте). Много симпатичен, млад професор по архитектура реши да ме пита дали съм доволна от Макбука си, щото той мислел да си взима. Аз се смутих и му казах, крещейки понеже бях със слушалки “Не мога сега да говоря, че гледам тука едно нещо.” “Какво нещо?” “Една жълта жаба.”(По-голяма идиотщина не знам дали съм казвала ИЗОБЩО НЯКОГА НА НЯКОГO досега, още по-малко на някой толкова красив и умен и чаровен мъж !!!). “Ха-ха-ха-ха-ха”. Аз вече съвсем се смутих и се изчервих и бях на път да потъна в земята от срам, когато той просто се усмихна много чаровно и каза “Е, като свършиш с жабите може да поговорим.” Аз се притесних - нещо нетипично - и съвсем запецнах и наистина взех, че си догледах останалите 20 минути от жабите. После си говорих с него 3 минути, разбрах че е професор по архитектура, обаче ми беше толкова неудобно заради жабата, че си събрах нещата и му казах, че отивам на среща на един клуб. “По биология ли?”. “Не, не, не по биология, по руска граматика (wtf?!? сега само като се сещам и не мога да повярвам на себе си и на тая тъпня дето измислих !!!). Мен ме е гнус от жаби всъшност на живо, само на филми ги гледам”. “Ха-ха-ха-ха, айде друг път, аз съм те виждал друг път тука да пиеш кафе и все си гледаш нещо, сега поне знам какво”. “А не, друг път не гледам жаби, само днеска, вчера беше за пещерни животни.” “Ха-ха-ха-ха, абе ти си определено интересен човек. Утре ела да ми кажеш повече за тея животни и за дисертацията ти, че ми стана интересно, аз ще съм тука след 3 часа. Ама сега предполагам бързаш да не закъснееш за клуба по РУСКА ГРАМАТИКА, ха-ха-ха.” Тука вече съвсем мораво червена и смотавайки си шала на топка се изстрелях от кафето със скоростта на светлината.
Ако не беше толкова трагично, щеше да е смешно. После като си гния сама у нас на 80 години с някоя жаба в аквариум, препарирани пещерни животни и 1000 котки, с които си говоря на перфектен руски, поне ще знам защо …
Имам нужда от спешни и ефективни съвети за ситуацията описана по-долу. Съвсем сериозно.
helenne [11:59 PM]:
я кажи как да заговоря един пич във фитнеса
helenne [11:59 PM]:
всеки ден сме там по едно и съшо време
…
helenne [12:00 AM]:
той ме гледа непрекъснато
helenne [12:01 AM]:
аз като го погледна и се обръща на другата страна
PaRadoX [12:01 AM]:
една медицинска сестра ме заговори като бичихме билярд
PaRadoX [12:01 AM]:
на един приятел дето играехме с него му потече кръв от носа и тя използва това като предлог
helenne [12:02 AM]:
хммм, аз не съм медицинска сестра
helenne [12:02 AM]:
абе мани, обречена работа
helenne [12:02 AM]:
всеки ден се засичаме в 9
helenne [12:02 AM]:
той ходи на пътеката
helenne [12:02 AM]:
нишо не предприема
…
PaRadoX [12:02 AM]:
ти пък кво се правиш на стеснителна
helenne [12:03 AM]:
е братче той има едни огромни слушалки
helenne [12:03 AM]:
кво да ида да му кажа?
helenne [12:03 AM]:
“алооо, пич, що ме гледаш бе?”
PaRadoX [12:03 AM]:
де да знам
PaRadoX [12:03 AM]:
искаш ли да пием бира
PaRadoX [12:03 AM]:
да си избием този фитнес
PaRadoX [12:03 AM]:
хаха
helenne [12:03 AM]:
абе мани аз бях на път в петък
helenne [12:03 AM]:
да му кажа
helenne [12:04 AM]:
“абе ей, абе ние с тебе балами ли сме, че сме във фитнеса в 10 вечерта в петък бе?”
helenne [12:04 AM]:
ама си затраях
helenne [12:05 AM]:
но тоя петък стой та гледай като едното нищо как ще го заговоря!
helenne [12:05 AM]:
и ще го поканя на среша
helenne [12:05 AM]:
да видим
helenne [12:05 AM]:
кон боб яде ли
helenne [12:05 AM]:
тая поговорка май не е много на място…
PaRadoX [12:06 AM]:
хахахаха евалата
….
helenne [12:07 AM]:
той пък като кибичи там всяка вечер
сигурно и той е на зор…
Та така, приемам всякакви предложения. Да добавя, че аз на този пич много добре знам кыде му е офиса във факултета по литература и даже един път си говорихме там щото аз нещо се бях объркала. Не му знам името. Не съм забелязала да има приятелка или ако има тя е много анти-фитнес, защото нито веднъж не се вяснала в залата. Много е висок и е малко плешив . Изглежда стеснителен. Много ми е симпатичен, ама много.
Май по-добре да си ходя мирно и кротко на фитнес и да не се излагам. От друга страна, харесва ми много … Абе кажете си мнението.
Навън вали смесица от дъжд и сняг. Само като чуя вече за този “зимен микс” в прогнозата ми се догажда. Какъв е този зимен микс през април? А и това име “зимен микс” звучи много зле. Като някаква гнусна супа от зимни замразени зеленчуци. “Зимен микс”, много оригинално. Бе отвратително е. Представям си още някаква ужасна касета: “Зимен микс: 2007″ със звздите на залязващата естрада. А иконката, с която обозначват тази гнусотия е смесица от лед, снежинки, гръмотевици и облаци. Представете си всеки възможен вид гадно време, смесете ги и се получава “зимен микс”. Ако звуча отвратена, това е зашото съм. Писна ми. Айде да минем на пролетен микс малко.
Този зимен микс ми полепна по палтото, косата, лицето, очите докато се домъкна в кафето. Където пък прочетох новините за поредния психопат. Щях да напиша нещо по въпроса, но ми се отщя.
Пуснала съм си Black на Pearl Jam и си мисля, гледайки зимния микс през прозореца и хората, по които полепва.
Искам да ми се случи нещо хубаво. Мисля, че е крайно време. Явно няма да е днес.
От блога на niili попаднах на нещо. с което пропилях 5 минути. Затова сега го лепвам тук. Нешо като зимен микс от пролетно-летните ми визуални мечти.
PhotoBooth е новото ми огледало преди да излезна в петък вечер зашото в спалнята ( където е огледалото) ми изгоря крушката и нямах време да я сменям и затова се гримирах оглеждайки се в екрана. Ужасен резултат. Изглеждам ужасно уморена. Но това е може би защото съм адски уморена. Или може би остарявам. Едно от двете е. Или и двете .
