Минавам да ви кажа здравейте, пиленца . Всъщност за блога се сещам само когато съм в ужасно настроение, обикновено свързано с някакво лично поражение, което е толкова незначимо, че след известно време дори не си спомням. Миналата година на 14 септември си тръгвах от София, мислейки, че ще умра. Е, очевидно не умрях. Даже съм си добре, горе-долу. Времето понякога наистина придава особено добра перспектива по въпроса за това кои хора и неща си струват и кои не.

По пътя на логиката, това че в момента малко са ми потънали гемиите няма да има никакво, ама никакво значение след една година. Даже след няколко часа, надявам се, когато отивам с Ерик да пия бира и да си говорим и да се радваме, че все още нямаме 30, че сме почти завършили и че животът е много интересен. Не знам за хубав, но интересен със сигурност. От това няма как да се оплача. Дори може да се похваля, че напоследък в дните ми има динамика, изненади, емоции - и добри и лоши. Скор, някой ден съвсем скоро, ще мина и да ви се похваля, че съм щастлива. Убедена съм.