Мислех си днес какво искам да споделя с вас след дългата блогова пауза. Докато го мислех това, един полицай спря маршрутката и написа акт на шофьора за неправилно престрояване след дълги откази на подкуп, а междувременно аз описвах ситуацията като “пълен цирк” по телефона, за което за малко не бях публично линчувана от въпросния шофьор …

Иначе:
* Празниците отминаха, а на мен хич, ама хич не ми се работи
* Придвижването по улиците на Дианабад днес беше, меко казано, затруднено, в резултат на което сега се грея с едни чорапи с пръсти и пия чай с ром, а по телевизията текат кадри от Иран, където има 2 метра сняг, рекордно. Тука станаха ужасно много запатейки и сигурно половината са ненужни, но сега не мога да се усетя коя половина да махна.
* Чета новините от Айова с интерес. Мoже би скоро бих искала да ги коментирам.
* Утре ще празнуваме Ивановден с бъдещия кум. Чудя се дали трябва да носим пиле. Или може би той да носи на мен. А дали не беше торта. Трябва да се проучи това както и кой с кого танцува и какво и да си намеря двд с хора, защото времето до 17 август тече и не пита аз мога ли да танцувам хора или не мога (не мога, в случай, че не стана ясно). Всъщност тук май никой не знае за сватбата, кума и кумата сега като се замисля, но затова друг път… защото историята е дълга.

Хайде сега, като една пенсионерка, ще си легна в 21. 15 с чорапите с пръсти, защото утре ще е поредния изпълнен с емоции ден.

Жива сьм Ако някой все още чете тук и случайно се е притеснил.
Не само това, ами и съм добре. Напоследък се промениха доста неща. За добро. Да се надяваме, че тенденцията ще е все така.
Само дето в София е многоооооо студено. Но пък е толкова хубаво у дома!
Желая ви весели празници с хората, които са важни за вас. Това прозвуча толкова американски, че чак се учудвам от себе си, а иначе не говоря така, даже хич …
Все тая, просто демонстрирам, че този блог си има собственичка и тя е добре.

Минавам да ви кажа здравейте, пиленца . Всъщност за блога се сещам само когато съм в ужасно настроение, обикновено свързано с някакво лично поражение, което е толкова незначимо, че след известно време дори не си спомням. Миналата година на 14 септември си тръгвах от София, мислейки, че ще умра. Е, очевидно не умрях. Даже съм си добре, горе-долу. Времето понякога наистина придава особено добра перспектива по въпроса за това кои хора и неща си струват и кои не.

По пътя на логиката, това че в момента малко са ми потънали гемиите няма да има никакво, ама никакво значение след една година. Даже след няколко часа, надявам се, когато отивам с Ерик да пия бира и да си говорим и да се радваме, че все още нямаме 30, че сме почти завършили и че животът е много интересен. Не знам за хубав, но интересен със сигурност. От това няма как да се оплача. Дори може да се похваля, че напоследък в дните ми има динамика, изненади, емоции - и добри и лоши. Скор, някой ден съвсем скоро, ще мина и да ви се похваля, че съм щастлива. Убедена съм.

Преди 8 години пристигнах в Ню Йорк, със загубен багаж, ужасно много любопитство, смесица от очакване, тъга и радост. Много време измина оттогава. Днес мога да кажа само това:

Благодарение на едно захарче, блогът пак функционира и мога да пиша колкото си искам

- Не че има много за писане.

- Всъщност, има много за писане, обаче не знам как да го напиша така, че да е интересно.

- Снощи излизах с едни много интересни хора и още ме държи доброто настроение от срещата с нови и забавни персонажи.

- Диетата и спорта и всички изследвания и ходенето до клиниката ми станаха вече навик май; което е добре, даже има и резултати. Иска ми се да вярвам, че сега когато най-сетне знам какъв е проблема, пътят към решението му ще е по-лесен. Ще видим.

Веднъж когато бях почти на дъното
и нямаше къде да продължавам,
седях сама в стаята и в тъмното
със себе си реших да разговарям

И в този миг надеждата се върна,
отблъснах се от дъното, нагоре.
Прозорците отворих и прегърнах
животът, който започваше отново,
животът, който започваше отново.

Сега остава и да звънне телефонът

Не реагирам много добре на стресови ситуации. Вчера разбрах, че доста от хормоналните ми изледвания са много, ама много извън нормите. Което обяснява проблемите ми с килограмите, настроенията, нередовния цикъл, непрекъснатата умора. Може би това е прекално много лична информация, но ще се пръсна. Добре е че знам, така може да се прави нещо по въпроса вместо да се получава въртенето в кръг от няколко години насам. От друга страна, чувствам се пренатоварена с информация, с режима, който ми назначиха. Много строга диета, спорт + лекарства. Първите две неща си ги правех досега и сама, но без особен резултат. Да се надяваме, че най-после ще успея малко да регулирам сложния механизъм, който тиктака във всеки един от нас. Добрите страни: няма опасност скоро да забременея (хаха, не че досега имаше) и се планира до 3 месеца да съм супер секси мацка (не че досега не бях ). Само дето стресът от тези неща ми идва в повече, а това не е много добре. Обръщайте си внимание и не пренебрегвайте себе си. Прекалено много време прахосах, обвинявайки мързела и лакомията си, без да си давам сметка, че това качване на килограми и тази умора просто не бяха нормални. Все тая, гледаме напред и с оптимизъм. Всичко ще се нареди. Надявам се .

Малко ми е маланхолично настроението тази вечер. Без причина.

А всъщност се чувствам спокойна напоследък. Всичко си е ОК, макар че има много какво да се желае. Замислям се по-рядко и просто гледам да си живея.

Днес видях едно много красиво бебе. Напълни ми се душата.

Мисля, че бих дори собствените си рекорди по пренебрежение към блога. И е защото не си го обичам, а и вас по асоциация. А просто защото напоследък ми се случиха много, много неща. Хубави. Прибирам се изморена, нямам много време да пиша неща тук и така времето си минава. Обещавам, че ще бъда шо-чест писател тук.

Иначе, ваканцията в България свърши (отдавна), рождения ми ден във Филаделфия беше супер, а животът в Стейт Колидж се оказа не толкова скучен, колкото ми се струваше преди. Май всичко наистина е най-вече въпрос на вътрешна нагласа.

Жива и здрава съм . Разкашах се от пьтуване: Лондон, Амстердам, София, Варна, Каварна, Камен Бряг, Дуранкулак и сега най-вече обратно вкъщи. Имам много снимки и много готини преживявания и се заредих с изключително много положителни емоции. Заминавам много рано в събота, така че ако още не сме се видели и сте си в София и имате такова желание, айдееее не остана време . Скоро като ми стане тъпо ще пиша повече - има много за писане. Много съм щастлива тези дни. Странното е, че за първи път от много време насам, щастието ми май не се ограничава само до определено място и време. Дано да съм права.