Жива и здрава съм . Разкашах се от пьтуване: Лондон, Амстердам, София, Варна, Каварна, Камен Бряг, Дуранкулак и сега най-вече обратно вкъщи. Имам много снимки и много готини преживявания и се заредих с изключително много положителни емоции. Заминавам много рано в събота, така че ако още не сме се видели и сте си в София и имате такова желание, айдееее не остана време . Скоро като ми стане тъпо ще пиша повече - има много за писане. Много съм щастлива тези дни. Странното е, че за първи път от много време насам, щастието ми май не се ограничава само до определено място и време. Дано да съм права.

Днес се чувствам като бай Ганю (дето даже името не мога да му напиша като хората на тая клавиатура, още по-селско). Понеже съседите ми спряха безплатния интернет, който де факто крадях от тях, а днес е почивен ден и не ми се ходеше в офиса, се домъкнах в любимото си кафене и си поръчах айс кафе. След първото, можеш да си взимаш колкото искаш без да плащащ повече. Е, със сигурност хората не са предвидили подобни пия(н)(в)ици като мен, които плащат едно, а пият пет. Едно, две, три, как да е. Ама аз даже обмислям шесто. И им ползвам безплатния интернет, за да слушам Преслава до дупка от youtube в слушалките си. Добре, че Мици ми прати мп3-ките по мейла, сега ше си ги кача и на на ipod-a. Сега остава да си сипя още едно безплатно кафе и да почна да се тупам с възклицания “булгар, булгар” и вече съвсем ше си падна в собствените очи.

Иначе е едно хубаво време и аз съм с лятна пола и летни сандали и лятна чанта и си пия айс кафе. Кеф. Животът всъшност е неочаквано хубав, дори когато не е, прави сте. В крайна сметка, този ден никога пвече няма да се повтори и затова по-добре да съм в добро настроение, отколкото в лошо. Макар че това е по-лесно да си го кажа в момента, отколкото га до направя.

Абе в тая песен защо се брои до 4 на румънски ни в клин, ни в рыкав. Даже май не е румънски, ами кой знае какъв език, молдовски сигурно. И защо пича има МакБук? Брей.

refresh [6:15 PM]:
какво следва в програмата ти?
helenne [6:15 PM]:
разходка
refresh [6:15 PM]:
с лодка. по главната.
helenne [6:16 PM]:
то аз съм цяла лодка.
helenne [6:16 PM]:
имаше една стара песен
helenne [6:16 PM]:
минава, голямият кораб минава-а-а-а
helenne [6:16 PM]:
и аз така ще мина като кораб
refresh [6:16 PM]:
хахахаха аз сега пих едно кафе и цъфнах, че бях ни жив ни умрял
helenne [6:18 PM]:
като каза кафе ….
http://elena.dnes.org/2007/05/28/384
helenne [6:21 PM]:
животът е море, а ние сме кораби, емо.
refresh [6:22 PM]:
хаха ..ако това е така ..моят е пълен с вино и бира;) и някое друго животно … трябва да се яде все пак … пияница и пущиняк.

Rado: az ti pozhelavam da poumnesh malko i da ne zalitash po soundtracka na zhivota na suuchenichkite na brat mi
Elena: ами това е и моя саундтрак
повече няма капацитет в мойта глава за поумняване
запълни се
с чалга се запълни
Rado: pulni pulni, shte si hvanesh niakoi avtomontior tuka
Elena че какво им е на автомонтъорите ?
аз харесвам мъже в униформи

Мисли позитивно, Е. Позитивно. !!!

Понякога се чувствам като пътник в собствения си живот. Всъщност, често се чувствам така. По-често, отколкото е здравословно. И докато чакам да стигна да следващата спирка, се смея изкусвено и насила, просто защото иначе трябва да ревна така че да не мога да спра с дни.

Напоследък ми се случиха доста гаднички работи. Не ми се пише сега за тях. Важното е, че сме живи и здрави, останалото се надявам, че някак ще се нареди.

Отделно от тези ситуации, за пореден път, а и сигурна съм не за последен, оставам ужасно разочарована от човек, на когото съм имала прекалено много незаслужено доверие. Не знам дали някога въобще се науча да преценям хората реално, без да се заслепявам от това, които ми се иска да са.

Всъщност, може би проблемът в крайна сметка наистина се свежда до това, че съм ужасно тъпа, грозна и задръстена, за да се интересува който и било от мен. Затова, лека нощ. И ми стискайте палци да се случи нещо хубаво.

Жива съм, в случай че някой се е притеснил. Скоро може би дори ще изпитам желание да попиша малко тук.

Дотогава, пазете се.

Имам доста да пиша тук, а не ми се пише особено. Слушам Род Стюард и се радвам на пролетта. Постепенно осъзнавам, че самотата може да бъде и много хубаво нещо.
Подстригах се доста късо и си смених цвета на косата.
Започнах да излизам редовно с Емо, та поне няма опасност да забравим български. Емо и Мира са студенти тук, Мира завършва след седмица, брат и сестра са. Много са сладки.
Лаф на седмицата: “Е ти можеш ли да спреш гората да се разлиства?” Хаха. Понякога някакви такива глупости ми стигат да си се смея с дни.

Вчера се обадих на една приятелка да и кажа, че са пуснали краставиците в супермаркета на промоция. Не мога да опиша реакцията и. Нито тази на човека, който се обърна и ме изгледа много странно докато аз крещях по телефона, балансирайки торба с 10 краставици в другата ръка. Както Софи отбеляза, човек, който не е живял в България през ранните 1990-е няма как да разбере подобно обаждане по друг начин освен като майтап. А то си беше съвсем сериозно. Пък човек, който не е живял в Америка, не може да оцени колко хубаво нешо е разпродажбата на “европейски” парникови краставици, които всъщност имат вкус на краставици.

Не знам защо има такива дни, в които всичко върви толкова зле. Ама толкова зле:

- Челси играха като последи загубеняци. Така се ядосах, че просто щях да набия някой. Сега разбирам футболните вандали.
- Криза след криза с управлението на студентското ни правителство. И аз естествено съм буфер за нервите на тези, които са виновни за кризите.
- Вали като из ведро и аз нямам чадър, вече 45 минути чакам да спре в едно кафе, че да мога да се прибера. Ще се пръсна. Тука са пуснали някакъв джаз, от който след малко ще повърна.
- Естествено, закъснява ми вече с 3 дена, но не защото има някаква опасност да съм бременна. Не. Просто имам супер романтчна среша в четвъртък и нали, тогава ще ми дойде. 100%.

Толкова от мен. Днес ще си легна в 8, само и само да свърши тоя ден.

Ако изглеждам все едно съм готова да гръмна, това е защото съм.

Яко се вълнувам за мача утре! С Ерик Кула сме си уговорили среша в 2.30 и този път пак ще сме единствените за Челси, но сме с шапки и тенински като хората поне. дано да бием.

Днес разглеждах какви лекции и други събития има на кампуса. Всеки ден има десетки мероприятия. Обаче не е истина какви неща се случват. Може ли някой да ми обясни за какво иде реч на тази лекция? Елекро-спрейни крила за молекулярни слонове? Крила? За молекулярни КАКВО?

“Electrospray Wings for Molecular Elephants,” John B. Fenn, Virginia Commonwealth University, 12:30 p.m., 102 Chemistry Building

А така! Разтърсих се малко в интернет. Човекът имал Нобелова награда за това нещо … Боже, колко съм проста и с ограничена обша култура. Ама смешно си е де

Ще взема да ида утре на:

“Scents and Songs: Sexual Signaling in Stink Bugs,” Jocelyn Millar, University of California, 11:00 a.m., 101 Agricultural Sciences and Industries Building, Department of Entomology and Center for Chemical Ecology (865-1895).

Като бях малък (в БГ) не ми се искаше нищо да правя сам. “Ще дойда с теб до магазина а ти ще дойдеш с мен до библиотеката после”. Исках постоянно да съм с някого. Не знам защо избягвах да съм сам. И сега не мога да намеря причината. Но като дойдох в Америка нещата се промениха. Няма на кого да се разчита. Само на себе си. Ден за ден. Малко по малко. Самотно. Добри приятели се става с някой за много време. Аз бях нов в тази среда. Хората са различни и не предразполагат към приятелство. поне не по тоя начин по който аз го възприемам приятелството.
Сега… сега нещата седят малко по различно. Свикнал съм да съм сам. Самотата не ме плаши чак толкова. Не се замислям за нея в през повечето време. Не ме е страх от нищо и вярвам в себе си. Имам чувстовото че каквато и психическа ситуация да ми поднесе живота, ще се справя. Няма от какво да ме е страх. И съм по спокоен. Несигурноста в бъдещето също не ме плаши колкото преди. Ходих на кино вчера. Сам. Пак. Голяма работа. Сам съм си с мислите. Като съм сам обикновено ме навяват разсъждения. По добре приемам околната среда. Ставам по самостоятелен май. А и знам че ще дойде време когато няма да съм сам. И го чакам. Понякога търпеливо, понякога нетърпеливо. Има хора които ги е еня за мен. Може да не са наблизко но ги има. И това ме топли. Иначе отдавна да съм се предал.

Това го е писал Сашо на блога си преди много време. Не ме учудва, че за пореден път мислим много еднакво. Днес е един от онези дни, в които ми се иска самотата да свърши … веднага.

Говорих си с цялото семейство по Скайп с видео, защото брат ми май-накрая купи една камера и я инсталира. Видях мама и татко, баба, дядо, брат ми, братовчедите - за пръв път от януари. Всички бяха весели, шастливи, че се виждаме през толкова хиляди километри. Бяха се събрали вкъщи защото брат ми утре заминава за Филаделфия. Е, заминава от тях, но пък пристига при мен. Макар че няма да мога да ида да го видя поне две седмици, все пак ще е наблизо. Стана ми много хубаво докато говорихме, видях си стаята, нещата - за миг се почувствах там. Баба ме разпитва за гаджетата и ме успокои, че то в България много лесно се намирало работа за архитекти (ние едва на две среши сме ходили, тя вече работа в България му търси). Дядо ме пита за училището и работата. Иринея е порастнала толкова много и е една малка и много красива госпожица, а когато заминах през 1999 още даже не се беше родила. На татко косата пак ми се стори много побеляла, не си го представам такъв; все си мисля за него като млад.

Сега ми е толкова мъчно. Навън е един хубав пролетен ден, слънчев, радостен. На мен ми се плаче толкова много, че едвам си сдържам сълзите, добре че съм на обществено място, та се контролирам. Обаче сърцето ми се къса. Вярно, че може би съм по-емоционална от средното, но не знам какъв характер всъщност се изисква, за да може да останеш безразличен.

Самотата за 8 години ми е дала много. Но колко ми е взела, гледам да не мисля по този въпрос.

Иска ми се да ве върна у дома, за малко само. Няма как.

Поне си излях душата тук. Тежи ми днес самотата. Слави пее в слушалките ми “А най-ми тежи меракот, меракот ми е далеко …” Колко хубава и тъжна песен.

П.П. Ето още една много хубава песен, която ми даде Дейвид (който е спокоен, че поне в България се търсят архитекти).

Щях да пиша за срещата в петък, за бейзболния мач в събота и за днешните приключения в парка, но вместо това реших да ви покажа с една снимка в какво се състои перфектната неделя за мен: